Chapter Text
Аз война с него водя уж,
А той се е барнал в кожух,
На насекомо се прави,
И иска божия гняв на робота да стовари.
Детето му мило,
Със сина ми и зетя,
При мене дойде,
И аз само го гледах едно,
На Иван прилича милото,
На мене ръка ми целува,
И е готов да лудува.
Баба ме нарича то,
Аз баба не съм,
Че децата ми мили,
С внуци не са ме дарили.
Но това добро дете,
Сина ми си го обича,
Негово си го нарича,
И като лебед със мъжа си тича,
Детето като на пиедестал почита.
И аз знам, не е виновно то,
Че баща му бе излъган,
Погазен, премръзнал, изгаврен.
И не му се сърдя,
А в тръпчинките му търся,
Малко топлина,
Че да не стана на стари години вещица.
Удариха ме тия от НАТО пак,
И даже онзи робот ми се закле,
Че в ада ще ме предаде.
Зетят кръв ми дава,
Синът ми не се предава,
И пред мене мъжки се зарича,
Че на война няма да ме обрича,
И че ще ме спаси,
И Гилбърт ще го сдави.
Аз към сина ми винаги строга съм била,
Че да порасне силен като баща си,
Мъдър като мене,
Да не бъде само степен номад,
А да бъде принц от сой,
Че иначе от мене ще яде бой.
И може би сега,
На стари години намирам разлика,
Как един син се възпитава,
И как сърцето с мека ръкавица се калява.
Зетят и той се зарича,
Че Европа срещу тази война ще тича,
Аз признавам му го това,
Че той наследник е на майка си София.
Тя титлата си на него даде,
И на главата му лавров венец постави,
Като му застави
Семейството си да пази
И по гроба ѝ да не лази.
И сега пратих ги аз
Обратно у дома с поднос баклава,
От системите ми лекарства се вливат,
А кръвта на зетя ми дава сила.
И тази война аз ще продължа
И на никого нищо няма да дължа.
Защото аз съм ярка месечина,
На пророка мила рабиня,
А онзи оранжев робот
Е просто песъчинка
И за Алфред една малка препинка,
Дето той ще я разкара
И на мене мир ще дава.