Archive of Our Own

Chapter Text

Родна прахосмукачке, как хубава си ти!

От комунизма бучиш, че чак пушиш!

Бушоните горят, но ти нехаеш!

Тук прах, там слама, там трески от печката ми стара!

Бучиш си ти, а аз те движа,

гледам те тебе и се грижа

да не заприлича домът ми на обор,

че тогава Лудвиг ще изпадне във фурор!

Прахосмукачке родна, мила и стабилна,

Правеца ми надживя, Windows XP видя.

Не се даваш ти! Ръсиш искри!

Пускам си те аз в неделя само!

Дишам ти праха.

Филтъра ти евентуално ще сменя.

От толкова чистене ще ме хване треска!

Аз не съм човек. Аз съм нация стара.

Косата ми е бяла,

но ти бучиш, прахосмукачко стара!

Вярна помощничка една,

Винкела ми е винаги под ръка!

Бучи, бучи, че Филипсът двеста евро станал!

Бучи, бучи, че кръста ме боли, та не мога метлата да хвана!

Не се предавай, прахосмукачке мила!

Бучи, че алергията ми към домашен прах е силна!

Chapter Text

Който иска в ЕС,

шалвари трябва да намери.

С олио да се намаже,

елече златно да надене.

Пътят към ЕС минава през леглото

на комшията инатлив.

Тръскай дупе, тръскай ханш,

от непокиста – хомо направи!

Пътят към ЕС мирише на зехтин и рози,

на баклавичка прясна и айран солен.

Ще те привика той. Ще потрака.

От пръчката – спагета мокра направи!

Път към ЕС си подсигури!

Но понякога и това не става.

Лудвиг санкции раздава.

Път към ЕС си търсил,

но с бежанци си се натирил.

Едва тогава, ох, от хорска срама,

ще те пуснат в Шенген-а!

А лирата ти клета, малка и слаба,

изядена ще бъде.

За Катюша – пари,

но за бедния Садик, който ханш върти –

само мъка и комшия,

дето си разбира само от ракия!

Chapter Text

Двама бащи имам аз –

тате Алфред и тате Иван!

Обичам си ги много,

но те за мене време нямат,

все с войни се занимават!

При дядо и баба дете съм пак!

Дядо има коса бяла, баба маска носи.

Дядо ми е чичо, баба - и той,

но пред братята Щати са баба Садик и дядо Ники!

Със домашни не ме занимават,

но при тях и Нинтендо няма.

По цял ден конче яздя,

птички слушам, телешко си ям!

Фермерите фалираха, дядо не ликува.

Баба носи от Босфора мръвка!

Моите дядо и баба ме обичат,

„Дечко“ ме наричат!

Бели да направя – няма какво да ми вземат.

Нито Марио, нито телефона!

Тате Алфред ми ги взе отдавна.

В тази колибка, дето дядо ме гледа,

има само телевизор за утеха.

Но за мене даже Бъгс Бъни няма,

защото баба Садик сериалки си гледа.

Хюрем Султан Махидевран разплаква,

само за да ѝ каже „патка“!

Гледа баба Садик и се вайка,

дядо Ники от паничка си похапва.

„Аман от сапунки недостоверни!“ – дядо ще прошепне.

„Проблем с изкуството ли имаш?“ – баба ще го среже.

Дядо ще каже: „Не, мило“, само мир да има,

че баба Садик лесно ще го смачка.

На екрана Хатидже се пени, Ибрахим прислугата пощипва.

„Гледай, чичовото, кой съм бил!“ – баба гордо ми казва,

докато раничката от падане с Бочко ми маже.

„Гледай каква фантазия тоз има!“ – дядо си казва,

па после ще спинкам в него сгушен,

че баба пак ще го накаже!

Chapter Text

Аз съм ГЪК-че и не ми дреме,

че правата авторски и родни

на похот с монахини се градят!

Аз съм ГЪК-че и си нехая,

че сатирата следа не оставя.

Пишем за Пенко от Мездра и Томас,

пишем за Мечо Пух и наемния убиец Прасчо!

Аз съм ГЪК-че и най-мразя

да ми лазят по метафорите чудни!

Не, жълтото не е туберкулоза!

Гарванът е птица, не е смърт!

Мислила съм, а?

Ми да!

Че хладилникът празен е, а бензинът скача.

За грабежен набег към Кауфланд-а!

И за муза гладна като тъща гадна!

Аз съм ГЪК-че и не пия

вино марково и вносно.

Аз съм ГЪК-че и на театър ходя

в рокля, взета от битака!

Тока да платя е мойта саможертва

за каузата мила и лесна –

да направим АО3 дом на българския,

че да ни пазят адвокатите им вечни!

Аз съм ГЪК-че и ако трябва,

в затвора с цигари ще отида!

И сапуна да изпусна,

пред цензурата врат няма да превия!

Chapter Text

Беше студено и мъгливо,

на Прасчо гранатометът му замръзна!

Мъчеше се да нацели Йори,

че тоя бабаит на другата мафия всичко казал пак!

Прасчо се ядоса, хвърли гранатомета.

„На нож!“ – кресна свинока

па хукна към къщата от пръчки!

„Стой!“ – му кресна Мечо Пух в тениската си розова.

Прасчо се стаписа. 

Мечо, неговият Мечо Пух, пазеше врага?

Клетник! Смъртник! Барон на греха!

„Недей убива Йори, Прасчо!“ – мечокът го помоли.

„Хакнал е тотото! Ще станем милионери!“

Прасчо се зарадва, заби ножа в един пън,

седна да приказва!

А магаренцето глуповато се потеше –

не беше хакнал тотото той,

но мечето умопомрачено

не му беше разбрало бръщолевенето страхливо!

Йори си бе издействал сума малка,

за да каже къде си прави Прасчо със Свинка свалка.

Сега щеше да я даде, да се измъкне на две парчета.

Но, ох, съдба тъжна!

Като видеше Прасчо, че Свинка на шницел станала,

щеше да дойде като Джон Уик със снайпера.

Йори пак трябваше да бяга,

да търси за Прасчо засада!

Но засега се усмихваше нервно,

молеше се на Шива, Буда и Неро,

че ще го спрат това психопатско прасе,

преди да е направило от Йори мезе!

И така се спаси Йори, но само засега.

А Прасчо гледаше Мечо Пух мило

и се чудеше дали да не му купи якенце кожено,

че да не се срами със него,

па и да не замръзне мечето мило!

Chapter Text

Копа си, копа Пенко доматите,
копа си, копа „Биволското сърце“!
Мечтаеше той, мечтаеше
за шопска салатка на лято.
С прясно сиренце от дядо,
дето беше от щастливи кравички!

Копаше си той, па чу как някой врека и бега,
зад него псуваха жени, ей!
С мопове и метли въоръжени,
коя от коя по-дебела,
коя от коя по-окосмена!

Пенко видя Томас! Томас видя Пенко!
Шмугна се Томас във външния кенеф,
едва не се попика от стрес.
Вместо тоалетна хартия – вестник „Трета възраст“ има,
на един гвоздей забит,
със следи от мазни пръсти свит.

Пенко се изправи срещу женорята освирепели!
„Тоя дава пари фалшиви!“ – викна кака Донка от „Пацони“.
„Тоя е шпионин! Даже и здравей не може да каже!“ –
кресна кака Севда от денонощното магазинче малко,
ветеранка на лични карти и забрана за бира на лайненца малки.

„И шпионин да е, не го давам!“ – кресна Пенко, па се оригна.
Дамите от чесновия му дъх не трепнаха –
и те бяха замезали туршии и дъхът им беше даже по-токсичен!

„Направи 50 стотинки за кафенце!“ – кресна леля Милена от Ефбета.
„На!“ – каза Пенко, па ѝ даде паричката
от питката содена, за Бъдни вечер месена.
„Оставете го човека! Гледайте си работата! Не го давам!“

Леля Милена изчисти с нокът мухлясалото тесто от паричката.
Шефът ѝ звънна!
Дамите се разбягаха, на работните си места се върнаха.

Пенко отиде при кенефа. Почука.
„Но Луриес!“ – каза Пенко, па почука пак. – „Си синд вег!“
Пенко от дискове „Калиакра“ английски бе научил,
от стаж като тираджия – немски!

Но, ох, съдба – Томас не го разбра!
Милиардерът остана в клозета, Пенко грабна мотиката пак.
Копаше си той, копаше си инатливото „Биволско сърце“.
Слънцето залезе. Томас излезе.
Щеше да побегне и да се примоли даскалица по английски да намери.

Пенко го привика. Софрата му скромна вече беше отрупана.
Милиардерът пристъпи като уплашено зайче.
Туршия си гризна, стар хляб заръпа.
„Танк ю...“ – прошепна Томас, че той в тази Мездра цял ден от местните тича.
„Ю а уелком!“ – каза Пенко, дето виждаше, че Томас хубавец беше.

И то почти като жена!
Томас брада нямаше, бузките му бяха гладки,
на мента и пот ухаеше.
Пенко цял ден бе копал „Биволско сърце“,
но сега Томас копаеше неговото дяволско сърце!

Chapter Text

Мишката иде, крийте си фенфиковете!
Да безчинства иде, да глобява иде!
Адвокатите храбри в боя срещу Мишката падат.
Тъмно е, „Пес Патрул“ няма, само Мечо Пух остана!

Мишката иде, съдиите се кръстят!
Срещу това зло проклето всички са безсилни!
Като Волдеморт – табу на името си е сложила,
милост в душата си не е наложила.

Мишката иде!
На петгодишните не прощава!
Тениската на мечето не дава да е червена,
със съд и глоба солена се кани!

Но пред нея изправят се храбри, американски доброволци гладни!
За АО3 – милионче, че да не се разчуе.
Мишката и на мене ми плаща!
Ще има бонбонче, платена ипотека и баща спокоен,
че синът му от Интерпол не е подгонен.

Мишката падна, ликувай, народе!
Днеска Мечо Пух, утре – Снежанка!
Да си върнем приказките стари,
преди Мишката в политическа корекция да ги удави!

Chapter Text

Чичо Бледа мениджър е страшен,

от кон е много опасен.

Живее си в Азия,

три милиона монголци в степта има.

Територията му никой не я иска,

даже и Иван не писка,

че чичо Бледа коня си гледа

и от никой нищо не иска.

Чичо Бледа едно време беше голям,

завоевател, разбойник без свян!

Но вместо да се засрами,

строи статуи на ханове от лани!

Чичо Бледа гърлено говори,

никой не е сигурен дали ще моли,

или като демон ще се кара,

че новото поколение не си храни конете със слама!

Чичо Бледа брат на дядо е,

но всички тюрки са му дружки.

Ако чичото реши,

Европа от небето пак ще приземи.

Чичо Бледа конче има,

за апокалипсиса готов е.

Когато Третата световна всички ни разглоби,

той ще дойде със стрели!

Чичо Бледа търпелив е,

знае, че светът върти се.

Като дойде неговият час отново,

той ще мята трупове през стени отново

и ще казва на децата:

– Те ви бомби, бе, рибята!

Чичо Бледа на кирилица пише,

от Иван я е преписал.

Аз извадих я тази азбука от кошче,

на Великоморавия с подносче!

Мойта кирилица ще живее,

даже и чичо да реши, че не сме от едно племе.

Но аз не искам чичо пак да буйства,

че спирачки няма,

а на мене танковете са ми за смяна.

Chapter Text

Жена ми панталони носи,

а ние с брат ми Лудвиг ходим боси.

В геополитиката голяма,

крием се от бежанците без срама.

Днеска пак дойдоха,

цяла орда от потопа.

Бъкел немски не говорят,

не искат в лагер за бежанци да ги затворят.

А при моята жена, не припарва дори и арабка една!

Жена ми огради си построи,

новото поколение подсигури.

Вика: „На ви имане, три деца си направете!“

Орбан речи държи, граничарите се заричат,

че ако видят камиони,

Ще вадят батони!

Иранците при мене дойдоха –

доктори, учители, техници.

При мене баби и дядовци много,

сега има кой да работи.

Малцинство станах, територията ми в джамии слагат.

Брат ми Лудвиг не дава и дума да се продума,

депортация да се продиктува!

Аз не мога жена ми да ощастливя,

вика тя, феята моя: „Топло ми е, гуш няма!“

Аз останах клет глупак,

в селата ми се говори на арабски пак.

Не мога да се възстановя,

а политиците ми викат: 

„Давай ги тука! Свежа кръв да ти тече от пролука.“

Косата ми побелява,

не е вече за мене една забава.

И аз искам като жена ми да направя,

но брат ми санкции ще раздава!

Chapter Text

Светът навън гърми,

сестра ми ме прогони,

но аз не ѝ се давам

и на Европа среден пръст подавам.

Имам си дете,

то ми е сърце.

Душа дребна е моят Альошенка,

с тате си Алфред е малко лошавка.

Изтребител малкият задигна,

на фронта се везна.

Детето вика: „Тате, спри война!“,

генералът вика: „Хайде сега!“.

Аз го гледам и му се радвам,

на фронта нищо не му показвам.

Как да види и да осъзнае то,

че от баща му са направили зверо?

Не искам със сестра ми да се млатя,

но тя с дронове ме налага.

Не почнах таз война от кеф,

Катюша ми подпали вече рафинериите за нефт.

Докато Альошенка в къщата на брат ми мир не дава,

аз в окопите залягам.

Не за всеки ден танк има,

трябва и аз да тръгна с моята дружина.

Повече от милион юнаци ми взеха –

мечти, живот и майчина любов.

В окопите със смрад на тор

залязоха тези мои деца почти без бой.

Сестра ми най-новите дронове има,

аз го карам с карабина,

от Втората световна война взета,

от музей превзета.

И докато аз говоря мили приказки на сина,

Роботът Путин вика: „Настъпвай!“.

Аз сестра ми не искам да млатя,

но тя за моите хора свян няма.

И така продължава таз война,

Сестра ми със храна европейското производство дави.

Аз нефт и газ не давам,

А най-накрая победител няма –

детето ми без славянско семейство остана.

Chapter Text

Томас, пиле британско,

от Острова дошло, на гарата се загубило.

Ти от лелки бяга, пред моп се прекланя.

Твоите паундове лични

взеха ги за фалшиви парички!

Томас, ти си милиардер!

Но тоз мездренски ерген,

този Пенко, дето знае,

че ракията ухае,

ще си те придърпа той,

ако ще и да трябва да те удря с кол.

Пенко туршия ти подава –

за него „Но танк ю“ и дума да не става!

Докато дъхът ти като биологично оръжие не втаса,

от софрата ставане няма!

Пенко, дърт ерген,

със шкембе и ръчища окрилен,

дава ти одеяло старо,

мухлясало и овехтяло.

Пенко дрехите си мие

със сапун от прасенце щастливо.

То, горкото, към края щастливо не беше,

но от кебапа му не му личеше.

Пенко ще те носи на ръце,

че да не паднеш до мазето,

което вече от три години зее

и под къщата сивее.

Това за тебе е културен шок.

Ти казваш: „Ай танк ю, бът гоод бай“.

Но Пенко казва: „Лека нощ“,

притисквайки със сланинки гръдния ти кош.

Пенко една тайна от тебе крие –

не е само чичак космат,

той си е цял върколак!

Но ти нехаеш, а се мъчиш да дишаш,

че чак носът ти се запушва,

потта и туршията да не пропуска,

че да не му станеш на Пенко дружка.

Chapter Text

Робота Радев е като прабългарин висок,
щеше да мине той за Дуло,
но Ванката историята я е нацелил с дуло и не дава
национална гордост с робота да правя!

Но Робота Радев не се отказва!
На ГЕРБ вече да даде вето не може,
от „Дондуков“ 2 е изгонен.
Тези вечни припирни
на политиците едни,
алгоритъма му бъгнаха!

Аз пратих Робота Радев на ремонт
в Кушадасъ при техници солидарни.
Подобриха му пилотните умения
и риториката му наостриха!

За десерт и карате инсталираха,
че модерно е, па и Робота Путин може
един батка с юмрук да наложи.

Робота Радев не се предава,
той на политиката ѝ хвана края.
Партии си нае, листата си пое.
Парламента с военни ще напълни,
кокошарника с политици ще препълни!

И докато Робота Радев речи държи
и по патриотизма ни стърже,
аз се готвя да гласувам,
но този път няма с „не подкрепям никого“ да псувам!

Chapter Text

Томас до сутринта оцеля,
пиеше му се много вода.
Пенко му дъхаше дъх зловонен,
направо отровен!

Измъкна се Томас от прегръдката силна,
без да буди Пенко, се изниза.
Телефонът му беше откраднат,
че и портфейлът, па и куфарът с гащите маркови!

Томас тръгна към центъра,
в Мездра диво беше,
но той надежда имаше една –
даскалица по английски да намери!

Но, ох, луната пълна беше!
Пенко сам се събуди!
Томас до него не беше,
Пенко вече не спеше!

Лицето му и без това
беше като на свиня.
Окосми се още малко,
чак не му пролича!

Хукна Пенко по следите на Томас,
от нужда да се сношава подгонен!
Щеше и него да го направи върколак –
онзи нямаше да му бяга пак!

Нощните лампи го показваха,
но мездренци нехаеха!
Даже леля Милена от „Ефбета“
лека нощ му пожела!

Пенко Томас намери!
Томас беше до колибка една,
боята беше стара,
градинката беше в плевели простряна.

Пенко го одраска, но една даскалица овехтяла,
с винкел въоръжена,
го подпука тоз серсем, върколака,
пък и Томас нашляпа!

— Марш в болницата! — даскалицата му кресна. —
И си вземи нормално куче, че да не те тресна!
— Плийз, хелп ми! — Томас се примоли.
— Я не знаю английский! — даскалката му отговори.

Томас проплака,
към болницата с кървяща ръка се протака.
А Пенко главата си строшена държеше
и на даскалицата ръмжеше.

— Трай! — каза му този рептил стар.
Винкела надигна,
подло се усмихна.

Пенко избега,
а Томас, боцнат и разплакан,
на сестрата се примоли, ако може,
двете евро такса да не взима...
И съгласи се сестрата „Ролекс“-а да вземе!

Chapter Text

Петилетка мила пак дойде,

политиците ми викат: докъде?

А аз не знам това какво е,

че съм Уанг Яо!

Европейците дядо ме наричат,

Иван не ме обича,

но ще станем независими!

И панели соларни ще изръсиме, нали?

Пустинята ковчег не е,

а касичка прасенце,

дето с електричество ще засадя,

като разсад ще плевя!

Атомни централи искам много,

но без санкции, ей богу!

Ще си направя сто и петдесет!

Че да има във всеки хотел свинарник по едно топло легълце!

Петилетке мила, мечта си ти,

моят народ в колцентрове не натирвай,

че ми трябва ръка работна,

да сглобява мойта икономическа котва.

Уанг Яо съм аз и ще завзема

тоз свят, дето се превзема.

Не съм белокос и не съм бос!

И един ден ще кажат онези лекета:

„Яо, моля спаси планетата, бос!“

Но аз ще се правя на неразбрал

и дънки ще си правя сам.

Империя ще стана пак!

И ще сдъвкам Запада с откат.

А докато онези сополанковци проклети

бързи кредити от мене искат,

ще си свиркам аз и ще си искам

права над мини със сребро и злато.

Не е виновен капиталистът работлив,

а непокистът мързелив!

Това е истина световна,

от векове изконна!

Chapter Text

По-рано ходжата не пееше,

народът за църквата живееше.

Но сега, без да искам аз,

уредби и кули строя,

че да се чуе ислямски напевен глас.

От Амазон ми пращат пратка с ДПД,

аз не знам откъде.

Агентката в колцентъра ми каза,

без запетайка и с грешен падеж акузативен,

че пратката от Италия иде.

След два дена вадя чата пак.

Агентката е друга,

името ѝ е на немски,

но пише тя като прислуга

и на дателния падеж не слугува.

Шофьорът загинал героично,

пратката ми от освирепели кучета да пази епично.

След два дена пък и друг шофьор паднал в боя,

а пратката ми сега в Мюнхен е, но не е моя.

И аз не знам сега,

да съдя ли или да го приема като шега,

че пратката ми няма я.

Влизам в чата пак,

от вратата с оплакването ритам с крак.

А агентката ме благославя

и на супервайзър ме дава.

Звъни ми този индивид,

маниерите му – варварски,

акцентът му – славянски.

И ми обяснява той,

че ще има бой.

А аз не мога да разбера

защо прахосмукачката ми нова,

платих я още в началото като окова,

за да ме лъжат от този гигант американски,

и то, ох, на баварски!

Chapter Text

Лилка е мацка една,

за мъжка кръв е жадна тя.

За да надебелее, да,

но не и от деца.

Лилка е пантера черна,

козината ѝ с боя е украсена.

Онзи гад, предишният ѝ господар,

със спрей я беше напръскал.

Лилка си кротуваше спокойно,

след като беше хапнала двойно.

Един попикан бракониер за основно,

а за десерт – куче грозно.

Лилка беше пантерка една,

тя не вярваше в любовта.

Но когато го видя,

тя си замечта за деца.

Той беше голям и шишкав,

по-космат от нея даже!

Козината му беше леко плешива,

но пък беше още черна!

Лилка с него се заигра.

Почна да си мърка тя.

Пенко върколака контрол над инстинките си нямаше,

скокна на гърба на Лилка,

заклати я като люлка силна!

Лилка после изръмжа,

можеше да усети любовта.

А в нея се родиха пет –

плода на похотта ѝ без лед!

Пенко като се свести,

Лилка пак го навести.

Пенко беше върколак,

усети си децата той, 

ревна като Толстой.

Как да се грижи за Лилка той,

като Лилка тези от НАП,

вместо да ги чака с документи,

на детски надбавки,

щеше да ги смели.

И така Пенко баща стана,

а от Томас и следа няма.

Но той отказа да се депресира,

Лилка почна да дресира.

Chapter Text

Аз съм си много добре,

Отдавна обаче нямам две,

Здрави ръце с мускули сочни,

На Лудвиг точни.

Като дойде при мене Лудвиг изгладнял,

Готвя като за цял Балкан!

Пици, терамисо и талиелети,

В чинията му са налети.

Той обаче не играе,

За моят отбор таен.

Аз му казвам Вита миа,

Той със сълфетката от свян се покрива.

Колкото и да ми се иска,

Не мога да му писна,

Че от деца сме се взели,

И сега сме се развели.

Като бях малко момче,

Гледаха ме нации две.

Те си бяха умопомрачени,

За момиченце ме бяха взели.

Като гласа ми стана на момче,

Почнаха да ме гледат като дете.

А не като прислуга,

Която трябва да вдига плуга.

Но аз на Родерик и Елизабета не се сърдя,

Пращам им даже песто за супа да си сърба,

Елизабета, моята кака красива,

И Родерик - незаслужаващата я изсушена слива.

Аз на Лудвиг все казвам,

Голям съм вече,

Деца не отказвам!

Той ме гледа със поглед син,

И примижа като заклещен сноубордист.

Не иска да ме изслуша,

Всичко му идва до гуша.

Но аз един ден ще му покажа,

Че ние италианците не знаем,

Срама що е, па и гордост,

Щом сърцето ни тупти със скорост,

Колкото един гепард,

Набелязал обяда си свят без свян.

Защото какво е храната, ако не свята?

Че тя върти Земята!

Даже и Исус с хляб и риба се е борил,

Че аз ли Лудвиг с пици няма да преборя?

Не казвам на Лудвиг: Аморе мио.

Казвам му: готово е капучино.

Слагам си му екстра захар,

Лудвиг като от санкция заплака.

Той и той си ме иска,

Но съвестта си го стиска,

Че аз мъж съм, пък и той,

А Лудвиг не иска да стане герой.

Аз му казвам, едно време,

И нашите деди се взели.

Той изхлипва и още една лажица тирамису изяжда,

Па към иконата показва.

Че то ние сме почти братя,

Казва той и сълфетката мята.

Но аз не вярвам в такива неща.

Защото дядо Рим на Германия е нямало как да направи деца.

И аз продължавам да се боря,

Сърцето немско да преборя,

Крилата ми са скастрени, ох, неволя,

Но в пещта ми огън голям гори!

Лудвиг ме пита,

Крем карамел ли вадиш ти?

Аз му се усмихвам,

И му давам една купичка на пук!

Chapter Text

Дядо Яо, де така?

На грабежен набег, Никола!

Мозъците ти ще засмуча,

даже няма да ти остане и внука!

Дядо Яо не разбира,

че аз с инат ще го стопирам.

Дядо Яо планове си прави,

от мене пари да извади!

Но дядо Яо не знае,

че моят инат край няма и трае!

Парите му ще взема,

заемите му ще приема!

Дядо Яо иска да строи

лаборатория за ИИ,

но даскалиците ми родни

на протест са излезли невронни.

Но аз на дядо Яо това няма да го кажа,

юаните не миришат – ще му покажа,

че за иновации съм плодородна почва,

пък „трудът“ в университетите от утре почва!

А ако Алфред реши

от комунизъм да ме „плеви“,

ще си създам академии частни

и пак за юани ще раздавам НАТО-вските тайни.

Дядо Яо мисли си,

че ще може да ме склони

петилетка пак да планирам

и на червената звезда да рапортирам.

Но аз съм Никола и знам,

че той е комуняга стар,

а аз с моя мързел неуморим,

демокрация ще си остана... ох, амин!

Chapter Text

Влизам си в изтребителя сам,

на иранци казвам „гутен таг“.

С ракети всичко разруших,

Хаменеи на тясно го сгащих!

Тази война не е моя,

но съм наемник по неволя.

Имам аз военен плам

и един гениален план!

Братчето Лудвиг не ме пуска

света сладко да си хрусна,

с моето войнско дело,

дето що свят вече е отмело.

Тевтонски рицар бях на младини,

после името ми на Прусия един Император ми смени.

На Русия мира не оставих

и едва не я подпалих!

От любовта ми с Иван не остана

дори искрица за хорска срама.

Той мене бързо ме разлюби,

в Алфред фатално си се влюби.

Аз си поплаках и го оставих,

а той семейство си направи.

Алфред пък Алексей осинови,

с Иван да се сноши!

От тази трудна семейна драма

мене глава ме заболява.

Аз съм пич жесток и страшен,

в окопите съм най-опасен!

Сега наемник на Алфред съм проклет,

всичко газя аз наред,

сгради бомбардирал съм безчет!

И от ирански бикове си правя аз котлет!

Но това Иван не го сбърка,

той в Алфредовите панталони бърка,

а аз — войник и клетник тих,

останах сам на иранския тепих.

Не се оплаквам аз и зная,

Алфред за лидер ще призная,

че ми дава изтребител мощен,

и въпроси не ми зададе снощи.

Аз Гилберт съм и още живея,

само за войната си пея.

Нямам народ и земя отдавна,

но Лудвиг не ми дава да падна.

Правя му аз косите бели,

той пък на помена ми се пени,

а аз от смях се превивам,

и за нищо не позирам!

Chapter Text

Пиленцето ми едно, 

хубаво ми е милото,

но то не знае да кротува,

срещу всичко се бунтува!

Аз му казвам: атомните бомби идат,

той косата си пострига,

па като я боядиса бяла,

влезе в дядова премяна.

Аз му викам: Детето е мило, 

но няма как да го държим,

без Алфред да влезе в режим,

на киборг неодържим!

Той с ръка ми мята,

Лудвиг взе да премята —

дядка бил и на смъртен одър,

направо заслужавал орден.

Алексей при нас остана,

моите нерви са за смяна.

Детето е добро и то,

прибрахме си го на топло.

Сега Алфред се сражава,

робота си да разоръжава,

а Алексей конче вече има

и ще остане чак до зима.

Обичам си го това внуче,

гледам го как чете,

и мисля си тихочко аз:

„Ей, пак съм дядо аз!“

Само дето то, горкото,

на дядо си златото,

мене дядо не нарича,

а като баба ме обича.

И се помирявам аз с това —

мир да има, пак файда!

И си го гледам като мое,

уча си го като свое.

Казвам му: „Альоша, виж,

Сюлейман Султан какъв е пич!

А и Хюрем е слаба —

като баклавата е наслада!“

Никола все ръмжи,

че го уча на лъжи,

но аз ще го науча това пиле —

че или ще пее, или ще замине!

На дивана стар ще го запратя,

от любовта ми далеч ще го заточа!

Chapter Text

Сгафих аз и не ми е добре,

вече не съм като младо петле.

Искам само мир да има,

Робота ми не ме оставя на мира.

Казвам на Канцлера ми аз:

„Господин Мерц, това е за вас“ –

и му подавам телефона,

че да изключа грамофона,

бежанците да не плаша вече,

че всичко се изпече.

Той само мига умно

и бежанците приветстваме дружно,

прясна кръв да ми докарат,

на бабите пенсията да изкарат.

Аз му казвам: „Мерц, недей така,

малцинство ще стана накрая“,

той ми викна: „Не се грижи,

народът за тебе ще се погрижи“.

Влизам аз в магазин за обувки,

дамата ме поздравява на турски.

Малко немски поназнайва,

но въобще не е тайна,

че Ердоган призиви прави

и турци на шваби са станали.

Влизам аз в мола,

посрещат ме още от входа

едни мургави лица,

а от руси деца няма и следа.

И аз се чудя сега –

да вярвам ли, или греша,

че мене Изтокът ме претопява,

а за мене остана само една вина –

че съм почнал световната война.

И колкото и да казвам,

колкото и да се доизказвам,

че с историята горд не съм,

пак ще ме срещне турският навън.

Аз се чудя вече

времето ми дали изтече.

Като брат ми ли ще стана,

или най-накрая ще възстана?

Засега съм си спокоен,

пия си валериана, леко изгонен

от собствената ми земя...

Ех, стана тя една!

Chapter Text

Хайде, Алфред, на слуки!

Ти си протестираш,

но не от скука,

а защото са те сложили на месарската кука!

Не си взе поука,

на Тръмп остави пролука

да ти дойде пак на власт,

василевс да стане пак!

Сега протестираш ти,

полицаят ти те гърми,

рита те и те псува,

и повече от тебе негодува.

Ти си мислиш: демокрацията ще победи!

Млад си още и не знаеш,

че никой не може да те защити.

Че ти примката сам си избра

и около врата си я надена.

Сега си там,

некъпан, но засмян,

и мислиш ти

на диктатурата да разпоредиш

да си тръгне, без да ти остави фиш.

Млад си и не знаеш,

че конят в ряпата се шляе.

Тиранинът не ти разреши

даже и децата да си защитиш.

Евакуирал си ги ти,

моя Алексей дори,

при брат ми го прати ти.

Аз сега при него съм

и готов съм да умра,

но детето да не дам

на твоя диктатор стар.

Аз ако не те обичах,

идиот щях да те наричам.

Направи нещо умно,

но, късно, уви!

И сега ако успееш

от тинята да излезеш,

герой ще си ми ти.

Но надали.

Chapter Text

Хоп-троп, падна италианец,

колелото си караше, но не беше балканец.

Той, горкият, няма за дупките знание

и сега падна в една за назидание!

Падна той в дупка на козя пътека,

голяма колкото чалготека!

И падна той във Нарния един –

на Аслан да стане син!

Италианците не ги ебава,

че един по-малко стигна до финала.

Благодарни са, горките,

че са оцелели, милите!

Тези индивиди странни,

на велосипеди, които дори не са стари,

кръстовете на финала вадят те

и се молят като дете.

Да си ги приберат в Италия дано,

че в измерение едно

през дупка да не паднат дружно,

че в България всичко им е чуждо.

Тука пица има,

ама с лютеница, ако е посред зима.

И казват италианците горки,

че гладни останали, уви!

А парите, дето вляха

в велоалеята им свята,

можеха за мене да отидат,

че да си яздя конче до амина!

Но тези пари не отиват в Борисовата градина,

а се пазят като мина –

туризмът да се разведри

и балами да раздават пари.

Ох, дано изпаднат те –

всичките, но добре...

Като обиколката на Италия от Перник почва,

значи за винкела има плодородна почва!

Нека стане дипломатически скандал,

че да бъде спрян

министърът на спорта наш,

и то още тази нощ!

Chapter Text

Аз си имам една мечта –

Пенко с Томас да задомя.

Но екранът на служебната бракма

на епоса със Лилка ми завидя.

„Как така – заби лаптопът – ще пишеш за пантера,

от върколак оплодена?

Нямаш ли срам, момиче,

че ми черпиш ток и жица

за това литературно нещо,

от което имаш нужда от помощ спешно!“

Но аз на служебния компютър не му цепя басма,

пада с мишката една „цъкня“.

Половината е бъгнал,

към депото за скрап е тръгнал.

Аз си го използвам както мога,

за пред ХР-ките война водя –

да не му се случи на компютъра нещо,

че после ще стане трагично и смешно.

Че Google акаунта си в Chrome внедрих –

тази информация ХР-ките ще ги взриви!

Че аз, вместо във вярност да се кланям на Excel-а,

пиша за любов между един върколак и една пантера.

Но поне рецепция съм аз

и в този обеден час,

вместо с баби с бъгнали рутери да говоря,

са ми дали наръчника на фирмата да преговоря.

Моите клиенти са горките –

агенти с таланти неоткрити.

ID картите си все да губят,

в пералните си да ги погубят.

И вадя аз нови карти,

че в тоз кол център балкански

без пропуск не се влиза –

все едно е военна база на месия.

Но не се оплаквам аз,

смея си се тихочко на глас,

че Пенко Лилка почна да обича,

но сърцето му на Томас в любов се врича!

Chapter Text

Не го правя за кеф,

земята ми копаят с рев.

Моите рафинерии мили

токсични са като самодиви.

Катюша рафинериите ми подпали,

с хляба ми се похвали.

Но тя няма накъде да мръдне

и пак руски газ ще глътне.

Да си продам нефта

ми дава яснота ефектна –

че войната никой не го бърка,

а Европа с мене все се сбърка.

Искат те от мене нефт,

газ за пещите си, ей, наглец!

А на сестра ми оръжия дават

и мене с мир се мъчат да ме кръщават.

Моят батко прави най-добре –

оставя ме да си се млатя до пладне.

Малко ли войни е водил

със сестри, че и със братя свои?

Той на походи е ходел

и изнервен ги е гонел.

Но аз не съм батко ми мил,

той вече нивата си е поразил.

Вуйчо му над главата му ще хвърчи,

с изтребители България ще брани.

Аз бате няма да нападна –

той дядо на сина ми вече се падна.

Да го гледа и да му се радва,

че света за него да замазва.

И расте мой Алексей –

конче има, той чете, ей!

Приказки и разкази, на мене чужди,

за приключенията чудни.

Никито „Хари Потър“ му дава,

което за Алфред е натовска измяна.

Но Алексей не хае

и магически пръчки от бор си вае!

Иска перо на феникс той,

от петел го получава,

после супа заслужава.

И докато аз се трепя тука,

Европа отива на боклука.

Таз война, дето я раздуха,

ще им излезе през улука.

Те направиха така,

че още да гори тя.

За пред света се фукат, че са солидарни,

и видиш ли ти, дори хуманни!

Но аз знам истина една –

Катюша нямаше да може сама

да се изправи срещу мене,

и то за толкова много време.

На моите ръце има кръв,

но Лудвиг и останалата хунта

пропити са и те със кръв гореща –

да изгорят във европейската си пеща!

Chapter Text

Племенник имам един,

той на сестра ми е син.

За душманина се ожени

и моето негодувание не забележи!

Той пет века като заклан спа,

пра го моята сестра.

Със вода и мед го храни,

мъчеше се да го подхрани,

че да се свести най-сетне

и на нея да ѝ светне.

Моята злобна сестрица

има къде-къде по-добри дечица.

Вук е герой цял,

Димитри с мамалига е преял.

А пък другата дружина

въртят икономика на пружина.

Но София, моята сестра,

залъка си даваше, да,

за тоя неин син.

И най-накрая тя умря –

старостта си я взема.

Аз се мъча на момчето да помогна,

викам си: „Рода ми е родна.

Ще го пазя от зверо,

ще направя едно добро.“

А той, видиш ли, халки е разменил,

за едни шалвари спря да бъде син

на оная злоба, моята сестра,

дето сега в гроба се търкаля.

А аз едно не мога да разбера –

този мой племенник един,

Защо на Садик така бързо прости,

а на мене все още иска да мъсти?

Аз буквите му дадох,

в християнство го предадох.

А той сега кючек играе,

за семейство със Садик и Алексей мечтае.

Как би ми се искало да му врътна

неговата шия дълга,

да му покажа, че съм внук на Спарта

и че той е нация продажна!

Но той в НАТО е и в ЕС –

даже “шест” не мога да му кажа.

Че минути на него му оставят

и този път с милост няма да ме мамят!

Само чакам аз Никола –

глупостта си греховна

да покаже пред света,

пък тогава ще го насоля!

Chapter Text

Гледам аз в колибката една, 

прах да не зашава там,

никой да не киха

и към доктори да не тича!

Моето Ники нехае,

че в планината не може да се мечтае

за автобуси и метро,

но пък затова ми е злато!

Навсякъде си ходим пеш,

да не стане планината на леш.

И много от наша страна се внимава

горски пожар да не става.

Ние в нашата колибка

дружка имаме една,

Алексей се казва тя

и ни е като детето мечта.

Понякога и Иван иде,

при сина си си стои

и на нас не ни пречи.

Той разтревожен е, аз зная,

и се чуди откъде ще му излезе края

на таз американска гражданска война,

която върху земята на сина му налетя.

Но аз имам и други грижи,

дядо Яо за високото ми кръвно се грижи.

Звъни на Никито ми мое,

иска да си го направи свое!

Този птеродактил,

като изкопаемо ми е сив,

от него келепир мога да извадя,

но не искам от хорската срама.

Какво ще каже роботът мой,

че на любовния фронт паднал съм без бой?

Никито ако оставя,

всичко мога да забравя!

И мир, че и добрата реч,

Никито ще ме отсече като със меч

от леглото ни нашо,

дори и да го моля плахо.

Затова аз го напсувах,

този дядка безсрамен,

викам му: „Ники не давам!“.

А той ми се пени и се зарича,

санкции ми предрича!

Аз за Никито в шалвари ханш си тръсках

и успях да си го тресна,

па и успях да го убедя

в мене да се влюби като в треска!

Аз Никито не давам го,

от бежанците пазя го,

та от Китай ли няма да го опазя,

дето свян не знае,

педофила му с педофил безобразен!

Chapter Text

Не съм виновен аз,

че влязъл съм във час

от зората на първия ми век

и съм почнал да чета!

Садик вика: „Педофил!“.

„Разкарай се, Яо,

Никито е мое,

ти си намери свое!“

Е, аз как да си намеря,

като няма и империя,

дето на моите години е,

без да е глътнала език,

па в гроба да е станала размита?

Садик вика: „Той е мой!“,

ама аз няма да го дам без бой!

Садик най-много на хилядолетие да е,

а Никола е почнал вече да крачи към две!

Бил съм на 4000 години...

А Никола да не би да е млад?

Станал е и той дъртак –

хилядолетие вече видя,

че и 300 години отгоре натрупа.

Ако за Садик го сметнем,

то не аз, а Никола

младо яре си пощипва,

сладост от половината си години намирисва.

Туй, че Садик като плевел порасна,

за мене не е преграда.

Аз ако не с Никито, със кого да се хвана?

Май само Гупта ми остана...

Но и той мене не ме ще,

бил съм за него „старо мезе“.

Пък и той по-млад от мене е –

е, аз сега какво?

Съдбата ми в манастир ли е, бе, к’во?

И аз се опитвам на Никола да съм симпатичен,

а той от мене без лайкчета тича.

Че да не го хвана аз –

празната му като цигулка глава

като хурка да не му я врътна, па на!

Вярно е, преди имах избор –

я Рим, хуните или един извор

на мъдрост и достоен за уважение,

дето времето му е взело името от пренебрежение.

Обиждат ме тези деца,

казват, че съм дядка.

Но милионите ми искат те –

парите не успяха да ги потресат

и малко акъл да им вменят!

И сега аз съм ерген.

Но по САЩ се не заглеждам,

че той си е направо още

бебе в малкото си кошче.

И може би аз греша,

но щом имат тези деца

конституция и военна сила,

значи пълнолетни са!

Пък и аз няма да ги карам насила

с мене да се сливат.

Аз ги уважавам ей така,

а те мене стар ме изкараха.

На двайсетгодишен мязам

и по Никито полазвам.

Ако аз нямам го това агне,

и Садик няма да го барне!

Атомни бомби имам аз,

а те – какво?

Само един Балкан!

Chapter Text

Томас ходи бос,

на поход тръгнал е,

мръсен и невчесан,

от липса на сън унесен.

Дрехите му маркови

вече са станали дрипи, уви,

той за възглавница си мечтае,

че даже на глас ридае.

Той се тръшка и се пита

защо му трябваше на него

тук да идва, в това пусто село,

от подредения и славен Лондон

в селската и сива България,

дето е нация застаряваща.

Той прехраната си с цепене на дърва изкарва,

а гаджето му в Британия погазва

бизнесите му безчет

и се е хванала с момчето за лед.

Той в любовта вече не вярва,

иска само на британска сватба

да се яви пред пенсионери одъртели,

дето английския го знаят,

но за козички си мечтаят.

Томас мисли — заговор има!

Как така всеки има градина,

а едно „танк ю“ не казват,

и само винкела му показват?

Как може в една малка източна държава

да не се развива британска слава?

Даже тия, дето английски уж говорят,

с ръцете си го ръководят!

Българите мислят те,

че Томас е избягало дете,

и на полицията го пращат,

че той и на тях трябва да плаща.

Искаха дори

в пандиза да го заведат.

Но Томас милият, нали,

примоли се, и те дори

малко хляб мухлясъл му дариха,

па го пратиха на тепиха.

Но Томас от органите на реда не го е страх,

все пак си е британец без грях.

Той от Пенко си се пази,

гледа във изпражнение от пантера да не нагази.

Пенко Върколака знае,

че Томас в Североизтока витае

като млада самодива,

дето бяга от Пенковата сила.

Пенко сега баща е

на пет мутанта от пантера,

но сърцето му още знае,

че Томас някъде там е.

И Томас бяга и се моли,

че ако ще и просяците голи

да му се наложи да облече,

поне Пенко в леглото няма да го завлече.

Има само една искрица

в тъмната каспичанска улица —

Томас беше чул оттам,

че имало католически храм!

Той не беше католик,

но майка му, бивш войник,

латинския го беше накарала да научи,

та с чужд език да сполучи.

Томас надежда имаше една —

че попът езика римски поназнайва.

Над главата му вали,

а той до дърветата е и нали...

Знае той, че ще го тресне Бог отгоре,

че му идва нанагоре.

Томас дали ще се спаси,

или Пенко ще го повали,

да го направи баща на пантерско-върколажки мутанти —

малки, сладки и вече педанти!

Chapter Text

ИМЕИ-те са четирима,

те са цяла дружина.

През интернета необятен

препускат като конник страшен,

от апокалипсиса силно заплашен!

ИМЕИ-те кимчи обожават,

не обичат много да се хвалят.

Тях от пандиза ги вземахме,

на луната ги закарахме.

Кимчито им свърши, ох, уви,

и те си вдигнаха на бунт, нали...

В затвора в Северна Корея са лежали,

като вино там са отлежали.

Знаят те как банки да стопират,

дружките на Епщайн мира не намират.

Даже и на роботите не прощават,

че са щипали ученички,

дето са били яки пички.

Но къде ще му излезе края?

Тръмп Швейцария няма да защитава,

а златото ни нацистко —

грабна ни го непокисто!

Този рептил, този Никола,

ни взе даже и ходенето до мола!

Франкът още се държи,

но докога, не зная аз, уви.

Банките пък, за калпак,

отварят сметките пак

на руски олигарси,

че чак и на лордове британски!

Не знаят ли тези серсеми,

тези кухоглави хиени,

че Швейцария с крадени пари царува,

но скоро може да робува?

ИМЕИ-те всичко ми взеха,

даже нямам РедБул за пред шефа.

Фабиан пак почна драма,

моралът на Елиза ръжда хвана.

И бих била горда аз,

но в този заветен час

в офиса на Swisscom мръзна,

с една истеричка за един рутер зъзна.

От години рептил в Швейцария съм аз,

но бабите народни

искат да говорят с деца родни.

На мене ми казват, че не ме разбират,

а аз това едва им го разбирам.

Пращам ги вещиците гневни

на агентите от Берн верни.

Те със бабите някак се разбират,

а моите таргети надолу се разбиват.

И как да водя Анонимните аз,

като съм пред уволнение в този час?

Chapter Text

Заплатата дойде,

Ликувайте, народе!

Или поне аз, Пепи,

Преди телефона да ми зацепи!

Моята заплата –

символична е тя, не е златна,

но това няма да ме спре

багажника да натоваря

и със промоцията да се захвана!

Двайсет години Кауфланд гледам аз

и казвам си – ще ям като принцеса пак!

Гледам, грабя и подреждам,

магазина си набезвам!

Тоз грабежен набег,

направен с едно наум,

че като се върна вкъщи,

на месар ще се направя,

за разфасовката ще си се хвана!

Дай две патици, леко замръзени,

и пиленце едно –

жълто, мутирало и то,

незнайно откъде,

Господи, да не е от Чернобил поне!

И на агнешкото не прощавам,

с три пакета се запасявам,

от витрината пък аз

купих си телешко и свинско пак,

ще си го направя на кисета

и ще си го готвя до края на месеца!

И зеленчуците, и плодовете не забравям,

ябълки и круши грабя,

пъпешите скъпи подминавам,

но и капинките не ги забравям!

Стигам до топлата витрина,

грабвам си едно

пиле печено,

ще го ям аз три дена

и ще съм си уредена.

Но при пресния хляб

баница с тиква няма пак.

Има само едни малки

рогчета, безбожно сладки.

Оглеждам си се аз,

пица решавам да взема в този час,

че като стана в пет,

да не ми се прияде филийка с мед!

И що да видя там?

При пиците вкусни

има и много закуски!

Баниците с тиква са безчет!

Вече ми се привижда за топенето мед!

И не ми пука на мене,

че замразени са те,

свити са и готови

за фурната от бабината къща моли

моето сърце,

че и сладкокусното ми небце!

Гледам аз колбаси да отбягвам,

свинско и телешко полазвам,

аз може и дама да съм,

но селото не ми е чуждо –

разфасовала съм ярета с дядо дружно!

На касата ме гледат всички,

все едно съм страшна пичка,

баровка една

със сметка от триста евра.

Чудя се аз какво толкова купих,

може би тоалетната хартия

съм я взела на поразия

и без промоция и то,

че струва колкото злато.

Платих и не се разплаках,

количката навън си подкарах,

тя завой не можа да вземе,

щеше да прегази цяло гълъбово племе.

И що да видя аз?

В приложението забравила съм аз

купона за храната да активирам,

а точки имам аз,

ама не съм влязла в час!

Но пак ми е добре,

няма само лютеница да си мажа,

с агнешко положението ще замажа.

А Кауфланд-а?

Е… другият месец пак ще го полазя!

Chapter Text

От шест години пиша аз,

вече двеста литературни повърни

съм написала в зори,

вместо да си спя –

лаптопа си следя.

В началото бушуваше

Музата ми една,

като Мерцедес беше тя

и по една история на десет дена от мене отлетя

за читателите американски,

дето не разбираха маниерите балкански.

Казваха: „Грамарли вземи,

много неграмотно пишеш ти!“ –

и се наложи да платя

за тази програма.

Пишех аз сама,

от читателите – нито дума.

Тежки времена дойдоха,

на работата изпуснах потока.

Докато си намеря

нова занималня

за моята Муза непокиста,

се хванах на една измамна листа.

История моя

исках Уебновел да събори,

че да им покажа аз,

че мога да пиша в час.

Но китайците от мене

искаха да стана част от тяхното племе,

по пет хиляди думи да пиша

и във вярност да се вричам.

Платиха ми едни

двеста долара, нали...

с месеци уж ме четяха,

но безплатно, уви.

Искаха китайците

на киборг да стана.

Мозъкът ми каша беше,

като бебе ми се ревеше.

Време имах аз да пиша,

но бабите пред блоковете глави клатят

и „нехранимайка“ ме назовават.

Намерих си работа аз

в телеком, и то завчас.

Немския сама си го научих,

но, уви, не сполучих.

Аз на немски можех да пиша,

но говоренето трудно беше,

а бабите и дядовците швейцарски

се дразнеха на акцента ми балкански.

Питат откъде си –

казваш си ти честно,

те затварят мигновено

и таргетите ти се сриват челно.

Дискова херния ми донесе

тази работа, добре платена,

че ме държаха на студено

и от нерви си вехнех безцелно.

После за друг телеком се захванах,

там уж с чат е по-лесно,

а пък клиентите ме плеснаха през чело

и ми докараха срив като на безглаво чучело.

Най-сетне намерих си аз

работа нормална,

с клиенти мили,

дето в психиатрия не са били.

Вие сигурно се чудите

защо го казвам аз това

и мръсните ми ризи ви показвам,

така, все едно ще ви наказвам.

Няма да трия повече, обещавам!

ОПА-тата не ги завещавам.

Най-сетне пиша аз нещо с мирис,

а не исекай или виц,

дето и дете не би ги чело.

Килимчето ви няма аз да дръпна,

на ОПА шалтера няма да изтръгна.

Дори и ботове да ме нападнат на развален английски пак,

„Delete“-а няма да натисна.

ОПА за мене е нещо,

което не е само смешно.

Новините истински използвам аз,

а не просто битки с гоблини и вещици,

дето за бягство от реалността добри са,

но пренаситили ви са.

Аз не мога да гарантирам,

че ОПА ще довърша –

не защото ще се изморя,

а защото смъртна съм жена.

И ако ми е писано

преди ОПА 1000.0 да се гътна,

ще разберете вие първи,

че аз запътила съм се

към облака небесен

или към пъклото – с демон на рамото бесен.

ОПА на мен ми даде

мисия в живота ми една.

За вас всеки ден ще има глава,

докато аз си дишам,

слушам и си пиша

за Никола и Садик,

за Алфред и Иван,

и за Елизабета и нейните деца,

с които Родрик дари я.

Страшно няма!

В България, мирна и спокойна,

война засега няма!

А ако пък ли дойде –

кепенците няма да затворя,

аз и на таблет мога да говоря

за абсурда на днешното време

и за загубата на едно племе.

Chapter Text

Самодивата една

мисли си, че отлетя

далеч от законния ред,

че в гората да прави сеч!

Но аз съм млад съдебен изпълнител

и наема ѝ ще взема,

пещерата ѝ ще завзема!

Тая ми ти вещица стара

боклука си изхвърля през дувара

и мисли си тя,

че кенчета от Ред Бул ще търпя!

С нотариална покана въоръжен съм аз

и съм готов

нейните бакии да оправям,

със дух смело да се сражавам!

Тя мисли си, да,

че очите ѝ червени

мене са ме попилели

и, видиш ли, аз

от страх съм се попикал!

Но боксерките ми бели

сухи са и са цели,

на Ленор миришат те –

аз не съм зверче!

Съдията си ме праща,

даже България ме запраща

от тая самодива

наем колкото за нива

да ѝ измъкна през носа

и да ѝ завъртя полюса!

Имам си аз

кръст и светена водица,

от селската църквица вземати –

чак и попът ме позлати!

Вика ми тоз стар герой:

„Тая жена лоша е, момче,

малко ли момци изяде?

Пази се ти,

да не изгориш!“

Аз се надявам тайно

самодивата да откаже наема явно,

че да я прекръстя аз

с пистолета ми с отровен газ!

Пък после ще изчистя

кости животински и човешки,

появили се там

от жални грешки.

Тези хора са умрели,

самодивата са възпели,

но аз ще разоря

таз кървава самодива.

И в пълна бойна готовност съм аз,

с винкел да ѝ се оплатя!

Chapter Text

Попът в Каспичан не знае

хляб и вода как да си пожелае

на езика римски –

сложния латински.

И плаче Томас пред вратата

на църквата течаща,

от покрива и комина –

Господ скоро ще я прибира.

Томас не може вече,

смелостта му изтече

като вода през сито –

тя се изля по шасито.

Плаче Томас като дете малко,

едно дете го гледа сладко –

то в количка е една,

майка му с телефона снима па.

Да го постне Томас във Фейсбука,

да си получи лайковете тя,

че е добра душа,

съдбата на Томас споделя,

с телефона си не ще да се разделя.

Плаче Томас и не знае

защо не може да ридае

вече с цял глас,

сълзи да лее пак.

Идва един дядо,

пачата с телефона прогонва,

със бастун я подгонва!

Тя си взима детето,

лайковете си брои дето

от сълзите на Томас ги е взела –

с тях тя света ще тръгне да превзема!

Дядо Славой,

член на ООБ е той.

Неговата баба, кат разбрала,

че той още има

скоросмъртница от лани,

от къщата го изгони,

в ООБ го заточи.

Дядо Славой до Томас сяда,

кърпичка му подава,

по гърба го потупва

и в ръката му слага една тухла.

Това е Нокия архаична,

направо титанична!

Томас дядо Славой в очите го поглежда

и се чуди дали и това не е смешка.

— Давай, сине, обади се —

казва старецът смирен, —

телефонът не е развален.

Аз за роуминг ще платя

и хляб ще ти даря.

Това го казва той

на английски развален,

Томас много се разчувства,

чак стареца си гушна.

И звъни той

на майката си родна,

да му прати частни охранители –

да го вземат тези юнаци,

че той да се прибере,

България лош сън да е!

Томас с майка си говори,

ридае той и се надява,

че тя обича го все още

и за мъртъв не го мисли още.

Дамата стара

наистина не му затваря.

Всичко урежда тя.

След два дена излетя

Томас от България.

А дядо Славой

плати си сметката без бой.

Едно нещо безценно направил,

следа оставил.

Chapter Text

Здравец закичи,

за войната недей да мислиш ти,

остави ги тези братовчеди

сами да си правят отчети.

Все пак, като се млатих аз

с братята мои,

никой не крещеше в Хага

мене в кокошарника да ме затваря.

Кръстът украсен е,

от цветя едва се вижда та,

гледам ги двама –

баща и син,

лика-прилика,

светли като звездица.

Алексей на Иван кожата одрал е,

че и очите му е взел,

да не може никой да каже,

че слънцето на Иван не е.

Взима си детето от кръста здравец,

ако и да не е православен.

И Иван си взима,

а очите му с вода се наливат.

Той във война е,

но пред детето

се прави, общо взето,

че нищо не го боли

и при него не ръми.

Детето и то –

малко хремаво е то,

хората му се бунтуват,

преди изборите негодуват.

Аз постни сърмички съм сганал,

боб и маслинки съм сложил

на масата отрупана –

скоро може би и счупена.

Питките с кръста са топли,

чувам на Иван тихите вопли.

Той си казва – до тоалетна ще ходи,

па излезе като от окопи.

Оставих аз Алексей

със Садик да е.

Излязох и аз,

да видя брат ми как

болката си преглъща

и сърцето ми разгръща.

Викам му: „Няма как,

поне днеска стой на крак,

детето нищо да не вижда,

в кошмари да не се свива.“

Иван лицето си търка,

давам му аз една носна кърпа.

Той я взима и ридае.

Главата си на рамото ми сложи

и на мен ми се наложи

да седна аз,

че иначе ще падна в този час.

Иван ридае, аз държа го,

за него нищо не мога да направя –

ЕС не позволява.

Този проклет съюз,

дето само ме разорява.

Тупам го аз по гърба,

мъча се да разбера

как така силното ми братче

сега в прегръдката ми плаче.

И може би това

е най-злобната шега –

на празника прекрасен

има в семейството ми хаос страшен.

Аз стоя там,

студено му е и на него, знам.

Но той така не иска

мене да ме изтиска.

Става той, залита,

па ме пита за водица.

Оставям го аз

сълзите да си забърше,

но той болката не може да замете

под емоционалното си чердже.

Влизаме пак двама,

вътре не е забава –

Алексей превил се е на две

и кашля той като магаре.

Погледа ми Садик намира,

дето зъбите си стиска

и иска да поиска

световния ред да пренареди,

че Алексей да не загуби.

Баща и син се прегръщат,

а ние със Садик

можем само софрата да наредим

и с тамян да окадим.

Chapter Text

Исперих вечно си е тих

и в девет часа се събужда сит,

а каката от EasyPay-а

на работа е вече тя,

но вътре е толкова студено,

че с яке си стои –

отказва студа да я срази.

Жива и здрава да остане,

бастион на нормалността си е тя,

и помогна ми да платя

сметката за Вивакома,

дето мен от портала ме изтриха,

но последната ми фактура искат да платя,

че иначе ще патя, да.

Разхождам си се аз,

до парка стигам в този час,

в малката къщурка-библиотека

тече Великденска епопея!

Там книжки има,

но всичките за Исус са,

поп в църквата още няма,

но в парка пропагандата остава.

До паметника на хана велик,

на хана Аспарух,

едно табло за Тракийската гробница има,

останало от миналата година.

На него пък, ех, не ги е срам,

два плаката сложили там –

че коса ще се купува,

че и датата за стриженето са оповестили.

Сиромасите са известили

да дойдат да ги стрижат

и те на опашката се нижат.

Колко ли биха дали

тези нeпоскисти,

на жените плитките да вземат –

тия са живи садисти!

И докато някоя дама

косата за последно с пяна

си чисти тя и се чуди

детето как да не пробуди,

че да не чуе то

как майка му си плаща тока.

До сградата на Овергаз

три знамена са закачени –

мръсни, сгънати и сиви.

Пак добре, че на трибагреника роден

зеленото не е изсветляло

и на синьо не се е превърнало.

Контейнерите пък

с детски рисунки пак

изрисувани са те,

все едно клошарите няма да ги ровят,

за коричка хляб от полицията да ги гонят.

До детската градина пък

изрисуван е някакъв плъх,

или може би къртица,

от някоя даскалица.

И абсурдно е, нали,

на едно табло

почивки да предлагат?

С група се надяват,

че ще им се хване някой –

за 400 евро сякаш

до Рилските езера да се изкачат.

Исперихчани мили,

дето масово ще ходят

до гръцко или турско,

че да ги третират като хора.

Ходя си аз,

на слушалките пфонка филтрира

ругатните на едни индивиди мургави,

дето пред едно магазинче спорят

и с краката си потропват.

И много се чудя аз

дали да не сложа моите книги в този час

в парка, че да прочете

народът исперихски малко Иво Сиромахов,

Че поне хумора му познават.

Но най-вероятно за подпалки ще станат те,

защото народът не чете.

Има си пък и „Моята библиотека“

с повече от 120 стари книжки леки,

с хумор налети.

Крача си аз,

слънцето да си видя пак.

И тези ми ти улици родни,

където плочата на хана

грил бар украсява.

И не зная аз

кой е най-големият абсурд в този час.

Дали че никой не смее да припарва

в квартал „Запад“,

дето и National Geographic не смее да полазва,

за да разбере циганската тайна –

как тези ми ти не работят,

а имат за кюфтета

и за други мезета.

Chapter Text

Пенко върколак е от дете

и неговото разбито сърце

Лилка не може да укроти,

че тя с деца е, нали?

И докато пантерата черна,

с боя по кожата си стара,

малките обгрижва

и от сърце ги облизва,

седнал е Пенко на един пън

и се чувства като тъпан.

Той може да усети,

че Томас за него скоро няма да се сети,

че Томас България пред богаташи ругае

и само острова си знае!

Пенко седи и ридае,

децата си не ще да знае,

че те пантерчета са зловещи,

имат Пенковите плешки.

Пенко размишлява и решава

с други неща да се занимава –

той Лилка остави,

със една самодива се задоми.

Тя поне на жена прилича,

нищо че в очите ѝ искрица

блести – злобна и кръвожадна,

за месо от финландка жадна.

Но какво да види той –

жена му влязла в бой

с един млад съдебен изпълнител,

от звезда злокобна орисан.

Пенко на върколак става,

акълът му го предава

и хваща се той –

на мъжа налита на бой!

Димитър винкела размахва,

самодивата с един тиган го смазва

и той не знае откъде

на главата дошло му е.

Пенко казва: „Не!

Човекът не се яде!“,

а самодивата му мила

един шамар му зашила!

Как така ще ѝ казва на нея

откъде да си намира вечеря?

Пенко издивя –

подхвана я той, я!

Почна да я хули,

духът ѝ се разбуди –

че видиш ли ти, тя

недостойна е да му роди деца!

Самодивата се вайка,

съска и с ръка маха,

че деца от него не иска

и е почнало от него и Димитър да ѝ писва.

Пенко бяга през глава,

Димитър – като на шейна –

вози го той на гръб,

че да спаси майка му от скръб.

И той решава тогаз,

че нито Лилка, нито таз

Томас да заменят могат

и че само за носа го водят!

А Димитър, като се свести,

Пенко с чесън замери –

малко тъпо му беше,

митологията не знаеше.

Че Пенко вампир не е,

а просто стар ерген,

дето Томас изостави го.

А той от своя страна

остави си жена с деца –

Лилка някъде там

ближе си пантерчетата без срам

и не иска и да знае

Пенко как се старае

на Димитър да обясни,

че чувствата му към Томас искрени били.

Chapter Text

За Про платих си аз,

Геминито ми влезе в час.

Моите читатели едни –

не коментират те, уви.

И аз моите неща

през Гемини ще ги простра –

да ги лъсне и той,

че да не ям от старата ми класна по български бой.

И всичко добре си беше,

но уви, писано беше

Гемини-то да актуализират

и играчките ми да стопират.

Преди месец-два

Геминито ме разсмя

със дълбоки проучвания смешни,

мъдри и човечни.

Той ми каза на прост език

защо светът е във цвят сив

и защо са се провалили

нашите деди славни.

Беше всичко топ,

на Гемини-то му трябваше поп,

че аз въпроси му задавах,

логиката му наблюдавах.

Бях го питала дори

дизелът от рапица как гори –

във фенфика си го сложих,

на Гемини всичко заложих!

Аз не съм писателка известна

и моята не е лесна –

на работа ходя,

че срещу глада да се боря.

И ако някой от тези,

дето пишат с протези,

купени от министерство

за създаването на културно наследство,

накарани бяха

след осем часа в чата

нещо да си драснат –

щяха да истерясат.

Пиша си аз неграмотно и бързо,

после на Гемини му давам първо

всичко да ми прегледа

и запетайките ми да огледа.

Той казва ми: „Браво!

Работа свърши и имаш право

котето Стоянчо да си гушнеш ти

и в почивен ден работата да забравиш ти!“

Но сега от няколко дена

актуализираха го пак.

Банерът за Ултра там е

и ме гледа като хъски във впряг.

Аз кликнах от любопитство,

кръвното ми кипна титанично –

как така промоция за тях е?

За тях сто долара и кусур мечта е!

И се чудя аз

дали пари не събира Google в този час,

глобата си от Русия да заплати,

със нея да се помири.

Но Гемини казва: „Не!

Глобата осемнайсет нули има, моме.

И цяла България за Ултра да се абонира,

и за първата вноска не стига.“

Аз натискам отстрани,

че да ми провери

Геминито за Румен Радев

в Про режима достоверно,

че иначе не му е верно.

И какво да видя там?

Банерът проклет –

мисли се за кмет

и ми смигва на берекет!

Аз Ултра няма да купя –

това си е в Кауфланд една цяла покупка

на свинско, телешко и патешко дори,

дето пълни фризера, нали?

Геминито ме убеждава

на банера да не давам слава.

Той ми каза още –

оплакване да пратя аз,

за да влязат тези ми ти в час!

Но на Google не им пука,

че плащам си и пукам

на промоция храна,

и за тях нямам пара.

Аз Про имам и ми е нужно

да си го използвам този ИИ дружно,

с неговата версия страхотна,

дето даже познава моята котка.

Вече от месеци ми служи,

той хвалбата ми заслужи.

Но тия от Google, за пари жадни,

са си направо кръвожадни!

Chapter Text

Сняг вали, вали,

всичко побеля.

Пак ще рина аз.

Мама му да е*а.

Не ми стига вече,

че от неделя не напече

достатъчно силно,

че да ми изсъхне прането стилно.

Аз с други неща се занимавам,

семейството си се мъча да оправям.

Братът — във война,

стана тя една...

А малкият Алексей

с вулкан се бори, ей!

Докторът остана,

даже не трябва да го будя.

Цяла нощ до Алексей стоя

и за минута не мигна.

А Иван на поста си стои,

на Алексей ръчичката държи.

През устните му бледи

руска реч се рони,

на молитви става тя.

А детето не се събужда

и милостта божия му е чужда.

И може би

еретик ще ми викат пак

вуйчо ми и брат ми Вук,

дето си ме мразят на пук.

Но аз на Бог не се надявам,

пред тотема издивявам.

Не съм го поглеждал от дете,

но не ми дреме.

Хванах си аз заек,

па му разпорих корема,

сложих го пред тотема,

па ме хвана една хрема.

Вярващ не съм аз,

но от колибата ми малка

чух аз Садик да се вайка.

Тичешком към него се спуснах,

че да не види тотема той,

на който баща ми се е кланял

и с имперска кръв се е калявал.

Детето будно е.

Иван го гледа и се мъчи

на силен да се прави,

докато болката и него го мъчи.

Аз знам, че всичко цена има,

и явно хремата е тази,

дето от детето към мене лази.

Но аз вулкани активни нямам,

само съвест мръсна и зла,

дето крещи ми,

Бог че съм предал

и на демон съм се врекъл.

Бог мене ме остави

пет века в кома да гния,

костите ми да пропие

със слабост той,

като на незнаен роб.

Но аз знам какво ме събуди,

и гледам Иван — видиш ли,

и той това го знае.

Само дето той тогава пред тотема

яре беше разпорил

и с демона беше говорил.

Ние и двамата си мълчим,

че детето да не лишим

от надеждата невинна,

че татко му и чичо му човечни са,

че даже са и вечни.

Иван на демона робува,

сега на прищевките му козирува.

И аз съм вече във калта,

и портата зейнала,

към ада си ме води,

Тангра сам през нея ще ме проводи.

Chapter Text

Стигнах незнайно откъде

до площадите безбройни,

с полицаи бойни

и за справедливостта негодни.

Живеех си аз

като принц във тази част

на света необятен,

но дойде подстрекател.

Като робот започна той,

мисли само за бой.

На Иран се зъби, да,

и войната започна.

Може би дори

Израел да ме гневи,

че той мене използва —

злъчката си извозва.

Но ако не беше Тръмп,

онзи оранжав трън,

нямаше как

Израел във войната да ме заплете

и с кръвта на моите юнаци

прокълнатата си нива да оре.

Аз мъча се вече отдавна

да си върна славата ланна,

но драма и бой,

па и вечен позор

чакат ме тука

като рибарска кука.

Аз мирно си скандирам

и не парадирам,

че искам кървав метеж,

да не стане всичко леж.

Имиграционните служби

много смело го раздават,

но те на мене са ми чужди —

хорските права не защитават.

Има вече много

убити отново.

В този ден красив

със страх ме порази

онзи киборг нещастен,

онзи педофил злострастен.

Аз евакуирах си ги всички,

малките ми дечковци добрички.

А сега по-големите от тях

телефона ми не вдигат

и мене ме игнорират.

Аз провалих се като баща,

децата си не можах да защитя.

В Южна Америка ги пръснах,

а Алексей на Никола тръснах.

Сега надявам се аз

моите бивши врагове

милост към щатите ми да покажат

и от мъст да се откажат.

Сега разбирам на Иван какво му е,

какво направи с него таз война —

че той на сестра си посегна...

И Алексей разпозна,

че не беше герой той

и налиташе на бой.

И си мисля аз

сега, като съм почти в несвяст,

докато полицаят ме рита,

а друг на репортера налита:

Дали след година-две

ще мога да го погледна в очите това дете,

дето на Иван прилича,

а на моя флаг се врича?

Дали ще ми прости то,

че не удържах навреме зверо,

и че дори и в неговите земи

човешките права — погазени —

аз не можах да защитя

и дори не мога да си простя?

Chapter Text

Бухала зелен,

Като терорист въоръжен,

Със заплахи и закани,

И със разстрелите от лани.

Лудвиг езика си ошлайфа,

Не ми минава номера с мойта баварска гайда,

Той не ме разбира вече,

И санкцията се завтече,

Мене да ме вразуми,

Езика му да се научи,

И то преди

В Брюксел да се съберем,

Че да решим кой да оберем.

Пише ми Дуо:

„Преведи, робе,

Как на немски се казва:

Мечката ябълката изяде.“

И аз се пуля и се чудя,

Тоя бухал дали не изкука –

На кого ще му трябва един ден

Да знае това как да го събере?

Но аз послушен съм и зная,

Че иначе няма да му видя края.

Превеждам аз, без да протестирам,

Агресията на Бухала стопирам.

И слуша ме Алексей

Как съм се зачел,

Над немския как се пуля

И се мъча да го разбуля.

В началото беше лесно,

Но после стана леко смешно –

Като дойде акузатива,

Па и датива ме затрива,

И аз се чудя и се вайкам,

Че от нищо не схващам.

Немският е труден,

Бухала в три сутринта е буден

И ми праща СМС,

Че ще ме изхвърли за смет,

Ако не стана веднага

И с урока не се хвана.

Аз всяко изречение повтарям,

Речника от умора не отварям.

Мъча се да разбера от контекста,

Ама ми е мъгливо като в треска.

Носът ми се запуши,

Явно на него не му се учи.

А аз на стари години

В юнитите газя.

Садик ме гледа и ми помага,

Той гастарбайтери има много

И немския си го говори,

Но с Лудвиг не ще да говори.

Пак не го пуснал в ЕС,

Тоя блондин безобразен!

Страх го е Садик да не завземе

Пленарните зали на нашето европейско племе.

И докато аз над генитива се пуля,

Лудвиг пак лудува.

Полицаи в храстите си крие

И мрежи от бодлива тел си вие.

А аз съм вкъщи на топло,

Пред таблета прикован,

В екрана ококорен

И се чудя аз

Защо немският е толкова злокобен.

Викам си: ще си почина,

Дай и малко холандски да мина.

Гледам аз първата дума –

Душата ми се бунтува.

Първата дума се пише странно,

И на мене не ми е забавно,

Когато научих аз,

Че и с холандския няма да вляза в час.

Минаха времената,

Дето руският портите отваря

И в СССР-а проекти дава.

Аз и английски зная,

Ама Алфред сега се задавя

Със собствените си политици,

Че чак и английския заравя.

И се чудя аз дали

И тези езици западни,

Като Есперандото ще станат

И в забрава ще останат.

Chapter Text

Малко бях изморен,

но си беше още ден.

Моят робот не ми дава

следобедна дрямка да си направя.

И гледам аз новините

в Тик-Тока ми епичен,

дето цял свят се мъчи

с напън титаничен

от мрежата да го смъкне,

оръдието ми за разузнаване да гътне.

И чета аз — в Австралия

имало кокошка една,

дето държавна сграда искала да инфилтрира.

Може би от цените на царевицата разбира?

Гонили я полицаи,

изпотени и напрашени,

мъчили се те, горките,

на въпросната дама на ноктите

белезници да ѝ сложат,

с глоба да я наложат.

Чета го аз това

и мисля си: „Евала!“

На животните козируват,

на хуманността робуват.

Таз кокошка ако беше

се заблудила и решеше

в моя държавна сграда да ми клочи,

моята охрана щеше да я сготви на каменни плочи.

Гледам аз и се посмивам,

хиля се и се облизвам,

че пиленце ми се дояде,

а моят шеф все ми писка:

„Уанг Яо – стига яде!“

И той си ме притиска,

за да остана млад,

да ям като юнак.

Не че ми трябва,

но „стар“ съм бил аз...

Ех, щом трябва,

на бамбук и ориз ще мина пак.

Chapter Text

В тази колибка малка

няма никаква залъгалка,

освен телевизора дребен,

дето направо си е древен.

Аз гледам и се пуля,

слагам очилата,

да видя на Хюрем сълзите,

дето рони ги заради злите —

майка и дъщеря,

Валиде и Хатидже!

Алексей до мене е,

печена ябълка си похапва.

А баклавичката сладка и приятна

може да яде момчето,

но аз, общо-взето,

до залеза на деветнайсти

мога само да гледам детето.

И не му завиждам аз,

болничко е в този час.

А Никола под кърпата подсмърча

и от кашлица се сгърчва.

Не мога да си обясня аз

той как в този час

успя да настине

и мене да ме мине.

Сега аз, гладен на вода,

на козите трябва да давам храна,

да ги поя и да ги зобя

от зори до късна доба.

Никола вече три чайника чай свари,

със сополи ги напълни,

а Алексей горкият

цяла тава вита баница помете,

че и петмеза се затече.

Иван и той нагъва,

пред моите очи напъва

колана на панталоните си той,

дето упорито не пада в бой.

Аз чак след залеза ще хапна —

я маслинка, я боб,

и ще се наям като гузен поп!

Но дотогава

ще ги гледам аз —

единият как чай за лечение унищожава,

а другият как е влязъл в час

на Шекер байрама,

Който ходжата още не е оповестил с напевен глас.

Chapter Text

Томас ядеше си калмари,

но не беше по шалвари.

Ориента беше го намразил,

в окопите на британския Хай Лайф беше полазил.

Пращат му пратеник те,

от едно британско дете,

дето повече власт от него има

и дядо Крал си има.

Казва му детето:

„Томас, до морето!

Онова, Черното,

да заминеш, дето

руски подводници плават

и украинци с дронове се сражават.“

Изпадна Томас в паника, уви,

чак на две се той преви.

Че за да стигне там,

през България трябваше да мине

и рискуваше той

Пенко да го срещне пак

и да му покаже любовен байрак.

Но Томас нямаше как

на принца „не“ да каже.

Ако и да беше дете,

пак щеше да го накаже.

Той си поплака скришум,

частния си джет натовари.

За България три куфара приготви —

този път със евро,

че да не чака на един дедо.

Качи се той.

На новия си телефон

снима си частното летище

и извади си той кръстче,

па почна да се моли

в България да не ходи.

Но, уви, съдба!

Един дрон го събаря.

В Ново село него —

при американците, уви.

Дето на Томас вяра нямат

и базата си защитават.

Томас им обяснява,

че той не е от Ислямската държава.

Пратил го един принц

Украйна с Русия да помири,

като сладко ги подкупи.

Генералът мир не дава

и на Томас заповядва

в карцера да влезе той.

Че иначе ще го съди

и ще стане чист позор.

Томас в карцера си сяда,

дават му даже нова премяна.

Стои той на тихо и сухо,

но слуша с едното ухо:

дали принцът ще се сети

за Томас и неговите съвети.

Обединеното кралство просто да плати

за газ от американците, нали?

И те много имат,

но не могат още да го рафинират.

Че няма искане за него

и всички търчат по руското его.

Chapter Text

(Мотивация за пухкави дами от Коткарката (пухкава дама))

Захарче прогнило,

ти мислиш, че си ми мило,

но аз в твоите бели кристали

виждам само кинжали.

Цял живот аз ти робувах,

със шоколад ти козирувах.

И даже когато трябваше да избера

между наденица и „Своге“,

пак не гледах здравето си мое.

Цял живот ме ти владееш

и от благинките ми се лееш.

„Кофти ти е, а, девойче?“ –

казваш ти, гадно разбойче. –

„Я Фин Млечен ти хапни,

мъката си удави.“

Станала съм цяла бъчва

и в магазина за дрехи не мога да сполуча.

Караш ме ти мене да се стягам

за финалната сиромашия,

със един бонбон „Линдор“, лепнал се на шия.

Бях спряла да ти давам

грешни пари за сладки неща,

дето струваха повече от изварата.

Но после ме хвана ставата.

И аз вместо да ги дам

за лютеница или айвар,

тъпчех се със „Сникърс“,

докато ти замечтано

гроба ми гледаше забляно.

Но аз от един месец вече

рекох: времето ти изтече!

Няма да ям сладко аз

и ще вляза в старата ми рокля,

дето миналото лято си я купих,

и като спря да ми става,

в кутията на срама я поставих.

Направих аз грешка една

и това не е шега —

сока аз не отказах

и пролука ти оставих

да ми бъркаш в мойте рани.

Но от две седмици и това

остана просто една стара глава

в живота ми спокоен,

дето си е даже и достоен

за една усмивка ведра —

даже и блажена.

Казах аз: връщане назад няма,

сладкият кораб отплава!

Първите дни ми беше страшно,

мрачно и неприятно,

но стана чудото то

и аз към шкафа — онзи зверо

с лакомствата — не поглеждам,

с фурми си замезвам.

И ти ако си мислиш,

че при тебе ще се върна,

мога да ти кажа аз,

че настъпил е твоят предсмъртен час!

Аз три килограма свалих

и един труден завой свих —

мозъка ми от възпаление да спасявам,

с писането на ОПА! да се залавям!

Преди, когато бях още млада,

пръле на двайсет и пет при мама,

пишех по пет хиляди думи на ден

и то на английски развален.

Пишех ги с четири пръста,

на клавиатурата клавиша изтърках.

А сега, захарче прогнило,

с десет пръста ще стана литературно жило!

И ще видиш ти тогава,

че мозъкът ми не е за смяна.

Той ще се оправи един ден,

а ти няма да се докопаш пак до мен!

Chapter Text

Стана тя една,

полицията ми я спряха,

едни брюкселски лелки

и я затриха като подметки.

Сега принуден съм

във храстите да се крия,

крак да не превия

и по цели нощи да не спя,

мигрантите да възспра!

Казвам си аз,

докато зъзна в този час,

това за мен го правя

и аз вече ще се правя,

че проблеми нямам

и света ще спасявам.

Спрях една кола,

стана тя една,

брат ми вътре е

със дъщеря си и сина си,

на доктор да ги носи,

че на мляко мръщят се те

и нито едното, нито другото

не ще да яде.

Аз се надявам,

брат ми в тъмното мене

че няма да ме разпознае,

викам му: Паспорт!

Той ми вика: Рапорт!

Той ме разпозна,

срещу мисията ми една

като хала налетя –

как така ще го спирам

до лекаря да ходи,

като той в Шенген е

и има право

където си иска да си кара,

че децата си на лекар да закара.

И досрамя ме мене,

пуснах го без бреме,

да отиде той,

че лекарят ситуацията да спасява

и близнаците пак да си мислят за забава.

Върнах се аз

в храста след този срам,

дето мира не ми дава

и съвестта ми гузна наругава.

Chapter Text

Отидох в Австралия,

не тен да си хвана,

а бъкия да оправя,

дето Никола направи я

и на мен ми я изсипа.

Той филтър на устата си няма

и в Инстаграма

писал е коментар

под поста на колегата,

дето си е постнал вечерята.

Никола му писал на него

да забрави за сладоледа,

че излишни калории са това,

а с неговата семейна история

Австралия много трябвало да внимава

и на сладки изкушения да не се дава.

Онзи, разбира се, се разлютил,

но моят дебил

колибката и внучето си гледа,

и сега аз съм оставена на леда,

дето под мене ще се счупи,

а той няма да се научи

устата да си затваря

и малко повече да преговаря.

Сядам си аз на плажа,

че секретарката му каза:

„Нацията зает е и не ще

на тебе да ти отдели време“.

Сигурно си пие смути

и за Инстаграм го стяга,

но аз Никола го познавам

и знам, че той пак се готви

да не се държи, както му приляга.

Отварям си чипса аз,

хрускането ми трябва в този час,

но тогава идват те –

цяло ято от синьото море,

чайките ме обкръжават!

Екшънът ме изтощава.

Не успях аз

пакета си да спася,

те отнесоха го ясно

и аз се почувствах на тясно,

защото този чипс с трюфели е,

а аз съм още гладна като петле.

Пък и Никола много джобни не дава,

имах само за хотелската стая,

и сега ще трябва да търся аз

нещо евтино в този час

и да се моля на тоз, който слуша,

да няма чайки на съседната улица.

Chapter Text

Вече имам си деца,

гледам си ги като слънца,

но малкият Ларс и милата Кристина

мляко от биберона не искат да пият.

Пратих ги на лекар аз

и си седнах в този час

сериалче да погледам,

от стола да се огледам

какво правят моите деца,

преди да ги пратя на училищата,

дето са ги приели,

и кожите ни с Родерик за късната регистрация взели.

Но тогава търчи той,

малкият юнак – Йон.

Казва: „Мамо, мамо, Кристиян

за една играчка-залъгалка

плесница ми удари

и не иска да сме другари“.

Аз гледам към Кристиян,

но той няма свян,

а върху ръката му – един белег

от зъбките на Йон,

дето явно е влязъл в спор.

„Мамо, мамо! – вика Мария. –

Кака Наталия пие бира!“

Аз ставам и към кухнята хуквам,

защото в тази къща бира няма,

а само една ракия,

дето Никола в бирено шише я сложи

и като гост ни я наложи –

ние да сме я изпили,

че да не ни се здравето пили.

Като угасих и тоз пожар

и на дъщеря ми лека нощ предписах,

що да видя аз?

Питър по пижама

яхнал е една препарирана лама!

И аз идея си нямам

тя откъде се е взела,

но детето ще падне

и ще си изкълчи глезена.

Такива неща мисли моят мозък,

дето ме оставя

с децата да се сражавам.

А аз си мечтая за малко тишина,

дето отлетяла е на юг тя.

Chapter Text

Пенко уханието на Томас помириса,

докато си гонеше Лилка,

дето го следваше пак,

с децата им за капак.

Той, като разбра,

че Томас в Ново село е, да,

много се разчувства

и на Лилка осигури една нова дружка –

един грамаден рижав котарак,

че Лилка да оплоди пак

и тя него да го следва,

а Пенко да не преследва.

Но децата на Пенко не щяха

котката „баща“ да наричат,

а и те Пенко си обичат,

че даже могат и да сричат!

Пенко се превърна във върколак,

настана екшън пак,

американците си спяха,

а Пенко със една лапа

разби електрическата ограда

и си получи една прическа като награда.

Неговите пет деца

към столовата се завтекоха,

а Пенко в карцера отиде,

че да види Томас дали е

там, или това е само мечта

на върколака с мечата глава.

Томас, като го видя,

като настъпана жаба изкрещя.

Вика охраната и се моли

Господ с Пенко да се пребори.

Дойдоха американските воини,

вратата с таран я събориха

и пред Пенко се изправиха,

но той не се даде

и играта щеше да им разкаже,

ако Томас едно „плийс“ не изрече

и навън се завтече.

Пенко хукна подир Томас,

а пантерчетата пет

си похапнаха американски тюфлек,

дето с пагони ходи,

но на пантерски не може да говори.

Chapter Text

В моите родни гори

природата много народи –

мечки бели, черни и кафеви,

сладки, меки и дебели!

Но онзи злосторен оранжав робот,

онзи, дето кара тате Алфред да стане роб,

иска да ги избие

и ръцете си с нефт да измие!

Тате Иван казва ми:

„Хайде, не реви,

мечки са, не са хора,

ти не трябва да плачеш до умора!“

Дядо Ники пък и той

даже не иска да налети на бой,

а той това най-много уважава

и най-обича да се кара.

Баба Садик ми вика: „Чедо,

постя, гладен съм, а ти си чело,

че земята и без мечки върти се,

хайде, отиди в леглото и наспи се“.

Ревнах аз с цял глас,

тате завтече се към мене в този час,

гушна си ме той и ме погали –

на омбудсмана опашката щял да запали.

Идея имах аз една –

мечка в Стара планина

да намеря и да снимам,

че на робота да покажа,

че мечката в гората принадлежи

и че нефтът под земята трябва да си стои!

Да, ама в тази планина

даже и катеричка няма, да,

ние с тате ходим си наред

и тате сади слънчоглед.

Аз ако мечка не намеря,

с Фотошопа една снимка ще сглобя

и по този начин ще се пробвам

мечетата да защитя!

Chapter Text

Брат ми съвсем изтрещя,

Вика ми: Подписвай тука, бе!

И аз, ща не ща,

Дадох си правата над моето небе.

Сега неговите изстребители,

Моите могат да подгонят,

Но уви,

У мене има само балони и хвърчила,

Но щом иска, да ги гони!

Играх си аз с децата,

Елизабета горката,

В спалнята до ушите е завита,

И не ще да бъде част от моята семейна свита.

Много се е изморила тя,

С тези 15 деца,

Но пак си ги гледа,

И на Ларс и Кристина шета,

Като люлката им една,

Сложила е в нашата стая.

Пускаме си хвърчила,

Дракони, катерички и ята,

От ястреби и гълъби хартиени,

С децата ми миленки.

Но малкият Йон,

С брат си Кристиян се скара пак,

И дърпаха се и се биха,

Па хвърчилото им излетя,

С бясна скорост, че вятър има,

Над една германска нива.

И тъкмо си викам,

Ей сега ще извикам,

Фермера, че може там да падне,

И хвърчилото си Йон пак да грабне.

Но що да видя аз,

Завтекоха се завчас,

Два изтребителя немски,

И наостриха мерник.

Гледаме с децата,

Как гълъбът от хартия,

Стана на пихтия,

А тези военни упомрачени,

Си се прибраха в своите яреми.

Плаче Йон и се вайка,

Че хвърчилото му сега гори,

И той не може дори,

Довиждане да му каже, уви.

И аз се чудя,

Брат ми как да пробудя,

От тази негова параноя,

Дето го е увила като броня.

Chapter Text

Гробището се напълни,

и нивите не успях да отчуждя,

няма място вече там,

значи аз смъртта ще забраня

и на полицията ще донеса.

Кметът казва: „Гробището е пълно!“,

аз му казвам: „Няма проблем!“

Смъртта със закон ще спрем,

нека всички да са живи,

здрави, дори и унили!

Дядо Фелипе легнал на легло,

най-лошото дошло.

Той, горкият, не може да стане,

децата му около него са

и чакат чудото едно.

Влизат моите отряди,

със системи въоръжени,

с игли заредени,

и дядо Фелипе, дето завещанието пише,

под кислородна маска го оставят да диша.

Децата му скачат на крак:

„Какво пък е това и как?“

На стареца правото за вечна почивка

не минава в този час,

и забранил съм му аз

от този свят да си тръгне

и животът му да гръмне.

Казвам им аз на тях:

„Дядо ви ако умре,

престъпник ще го нарека

и с глоба ще го насоля!“

Обяснявам им на тези,

докато на дядото му мерят зъбите за нови протези,

че ще му дам във фитнес членство

и ще го върна в състояние на младо ергенство.

Но незнайно защо ли,

вместо кислород под маската да има,

хелий сестрата му налива.

Дядото се изкикоти,

с пръст почна да ме сочи:

„Аз стар съм – каза той, –

а ти си смешник за бой!“

Но аз не се отказвам,

глобата му показвам,

както си му беше смешно,

стана му финансово спешно.

Дядото пребледня,

сестрата го спря

езика да си глътне,

че да не може да се измъкне.

На излизане му взех аз

завещанието, писано в смъртен час.

Той ако иска да умре –

да имигрира поне!

Chapter Text

Мляко турско пие цял свят,

а за мене не оставят,

ореoто ми да си натопя

и да си хапна аз,

изморен от работа в този час.

Кравите са депресирани,

няма ливади вече за тях, милите,

но аз решение едно

измислих и въвеждам го –

на кравите VR очила

ще сложа и това не е шега!

Сега кравичките ми пръцливи,

дето на Лудвиг въобще не са мили,

гледат сочните алпийски поляни

и дават с пет литра повече мляко от лани.

Аз мляко и айран изнасям,

на милото ми Ники донасям,

а той с кисело мляко ме храни

и за несправедливост и дума не дава,

че не му пука на него

и затова обичам си го.

Иван и той почнал да слага

на кравите такива очила,

че с тая война

не смее украинско мляко да си купи,

че живакът да не го улучи.

И сега кравичките ми едни,

в Матрицата живот си живеят, уви,

като им махна очилата –

скачат, хапят и реват,

депресират се като зоопаркски лъв.

Chapter Text

Оказа се нещо ужасно,

на което не давах място

да се разпорежда,

но още от зори

вайкам се и се чудя:

филийка хляб в тостера да натуря?

Правих си изследвания на кръвта,

после докторката глутена ми спря,

но аз се разбунтувах

и много негодувах!

Преместих се в родния град,

почнах пак да нагъвам хляб

и често си купувах

хляб топъл и мек,

вкусен като сладолед,

изяден в слънчев летен ден.

Но почнах проблеми да имам,

едната ми ноздра се възпалява

и сама си се затваря.

Поплаках си аз малко,

па почнах да купувам хляб

само за тате пак.

Сега се чудя и се вайкам

в магазина какво да „лайквам“,

в количката да си туря

и после да си го отнеса.

Гемини вика: „Наденицата ти лична

си е със пшеничка,

не е от месо!

И затова иска да си отиде духът

твой и измъчен,

към оня свят запътен.”

Аз се вайкам, не ща да правя

наденички от месо,

купено от „Бори Меса“,

и с него да правя диета.

Докторът ми нов –

този мъдър невролог –

каза ми: „Намали месото,

че иначе ще те навести

мъж в русо, но ти, уви,

в ковчег ще бъдеш ти

и татко ти няма да ти прости!“

Аз хиляда ОПА искам да напиша

и даже не мога да издишам,

че Геминито ми каза:

„Моме, това са 30 години забава!“

Смъкнах четири кила,

на вафлата дадох крила

и стои тя на масата лъщяща,

но мене няма да ме сгащи!

Без сладко, без глутен,

светът става сив за мен,

но искам до сто и двайсет да живея

и за абсурди да си пея.

И може би амбициозно е,

че се надявам като дете,

че всичко ще се оправи

и носът ми ще ме остави

да си спя до шест, дай Боже,

а не в четири да ритам чаршафи

и да си мисля за ошафи.

Даже и сок не мога да пия,

а вкъщи със сокове мазата прелива –

те били калории празни,

а плодовете са за мене празник.

Не мрънкам аз сега,

но имам една мечта:

ОПА да напиша,

абсурдната история на нашите дни да запиша!

Chapter Text

Томас бяга през глава,

Пенко скача до него

и го гледа леко гневно,

че не може да разбере

Томас защо не иска да се задоми

със него, па да свият те

гнезденцето си в гората сами.

Томас кръста вади и крещи

Бог Пенко да сломи,

да го избави най-накрая

от тоя чичак,

па да си го прибере, ако ще, в рая!

Димитър от храстите изскача,

с него има една рижава котка,

котето изглежда ужасено –

от Лилка едва не беше сдавено.

Димитър вика: „Пенко, стой!

Ще стане дипломатически резил

и после в нашия тил

англичаните ще дойдат,

с дронове ще ни докопат!“

Пенко в мъж пак се премяна –

а то голяма разлика нема.

Той към Томас пристъпва

и за ръкава го дръпва.

И тръгва да му обяснява

на микс от английски А2 и баварски,

че обича го зверски

и иска с него да се смеси!

Томас и дума не разбира,

почва силно да мига,

към Димитър поглежда той,

погледът му е болен от страх – ой!

Димитър, този изпълнител –

съдебен, на закона бранител,

на Томас всичко му превежда

и Пенко с една клонка замерва,

че и името си не може

на чист английски да си каже.

Томас поглежда Пенко в очите,

казва на Димитър през сълзите –

горчиви и много гневни, –

че той за този отбор не играе

и ако трябва, в посолството ще роптае.

Димитър на Пенко превежда,

гледа го как главата си свежда.

Пенко проблема разбира

и дори и страх да не има,

чест и достойнство има той –

пуска Томас без бой.

И така Томас остана

сам в гората, избягал от база,

и като американците го сгащват,

пак в карцера го тряскат.

А Пенко в Мездра си отиде,

мислеше си, че всичко отиде

като кон в ряпа...

Само дето нямаше само един кон

и другият вече се приготвяше за луд купон,

а ряпата метафорична

чак сега започваше епично

да се тъпче и да се хрупа,

че Пенко да си вземе поука!

Chapter Text

Моят главен шеф,

този стар овен,

рапорта на Никито не прочете,

цяло конско ми изчете.

Как така със Никито

строга не съм била аз,

и вместо да го карам да се стяга,

съм го оставила да набира тяга.

Той си правел каквото си иска,

бил царят, но моят шеф иска

аз канцлер да му стана

и за ушите да го хвана.

Шефът ми, този скъперник,

на който окото му не трепва,

като 13-та заплата ми отказва

и положението с коледни надбавки от 10 евро смазва.

Вика ми: Никито си е за бой,

а твоето сърце,

голямо като на дете,

все волности му позволява

и правителството пак е за смяна!

Аз гледам го този индивид,

дето май не е наясно,

че докато Никито си е идвал на място,

още най-древната му баба

кисело мляко в люлка е яла.

Как да кажа на родината,

че неговата сватба

предателство е национално,

и на шефа му станало явно,

че със Турция ще се сближим

и с лирата ще се сродим.

Стоя там и му кимам,

гледам към килима,

дето и той в Анкара се родил,

но си е направен в български стил.

И това ако не е вече

доказателство едно,

че времето е станало и то

променливо и готово

за едно ново начало,

дето може и без прошка,

пред комшиите да ни направи на кокошка,

златна и даваща скрап

за турския автомобилен глад.

Казвам аз на шефа: Господине,

дайте ми ден и това ще мине,

аз ще се променя

и Никола ще озаптя.

Шефът се развеселява,

тръгва хвала да ми дава,

но и аз знам нещо важно –

на нация съм секретарка,

а работя със заплата на цветарка.

И то не с личен магазин,

а с будка на площада

и с цветя по паважа.

И докато ги взимам тези пари,

шефът друг балък, уви,

няма как да навие

и осигуровките ми да свие.

Но той прав е в едно –

Никола може и на сто

оборота да се развива,

но мързелът желанието му за пари убива.

Мързелът велика сила е,

а и Никито е стар човек.

И истинската му сила

е инвестиции от кол центрове да взима.

Той над езиците набляга

и без заводи се протяга,

като котката онази,

дето към канарчето успешно лази...

Chapter Text

Купих си една бракма,

Уж геймърска,

А оказа се то,

Че ѝ пречило наистина,

Че е мостра, ей богу!

Работила с години тя,

И прах събирала като кофа,

Но аз като си я купих,

Гледах само Скайрим да подкарам,

И със дракони да се сражавам.

Това беше в Софията,

Аз тогава от вкъщи не излизах,

Бях забравил даже,

Че свеж въздух навън има.

Купих си един ХП Омен,

В магазина направо щяха да ми направят помен,

Казаха ми те:

„Дай още 1000 лева,

И чисто нов ще ти отделя,

Сега нямаме го в този магазин,

Но ако отидеш до Парадайз мол,

Със фолио ще ти го облепим.“

Но аз казах не,

Бях като малко дете,

Скайрим исках да играя,

Но и без каша да не остана.

Купих я тая бракма,

А зарядно има тя,

Дето не е едно цяло,

И нервите ми беше изгоряло.

И този геймърски боклук,

Дето даже и Аион не подкара напук,

Дойде със Уиндоус 11,

Но това му беше единственото добро нещо май.

Аз на този лаптоп,

От години само закони на ЕС чета,

И Ютуб си гледам,

Че поне екранът още крета.

Но сега, като съм в колибата,

Знам че на мен геймърски звяр не ми требе,

Ще си купя някое по-модерно магаре,

И ще си пиша отговорите на санкциите солени,

Дето Лудвиг за „добро утро“ ми ги лепи.

Исках да си купя нещо сносно,

От интернета вносно,

Но Садик каза не:

„Пак ще те преметнат те!

Отиди до магазина,

Пипни, поцъкай и остави ме,

Аз да проверя,

Дали е здрав и да реша,

Дали да му се доверя,

Че ако ти спре докато жалба с 15 000 думи текст пишеш,

След като Лудвиг те е санкционирал, че планински въздух дишаш,

Ще стане мазало огромно,

И санкцията ти няма да е нещо скромно.“

И тръгваме двамата със Садик,

А аз си мисля за един Асер от едно време тих,

Дебел като енциклопедия за гъби,

Дето с него в Аион си се губих,

И струваше той тогава само 400 лева,

Па сега не мога да намеря

Нещо свястно в този свят,

Дето иска по-малко от 1000 евро за капак!

Chapter Text

Пенко в Мездра се прибра,

че му беше станала ряпата,

дива и изсъхнала,

докато той със Лилка и Томас се захласва.

Хвана си мотиката той,

но какво да гледа?

Децата му, тези малки мутанти,

бяха го последвали до Мездра

и тероризираха те

всичко – от гълъбите до едно малко кутре,

дето беше злобно и ръмжеше,

на малък плъх приличаше

и от нищо не се стряскаше.

Аман от чихуахуата, 

Пенко каза си до стряхата.

Той отиде навън,

малчуганите да прибере за сън.

Пусна ги той в неговата къща,

те на асмата се покатериха

и от високо го загледаха.

Бяха малки пантери,

като котараци големи.

Какво ще ви правя аз,

попита Пенко в този час,

вие гълъбите ще изядете

и даже не можете да орете

моята нива една,

в опустяло село далеч от града.

Пантерите си играеха на асмата

и не му цепеха басмата,

че в тежест са му те,

а за него си му бяха деца,

дето той ги беше правил, да.

Пенко хвана вила,

че от плевелите безсрамни

доматите да брани.

Чу той малък реф,

огледа се без кеф –

Лилка и тя към вратата се задава,

от онзи рижавия котарак и следа няма.

Пенко и нея вътре я пусна,

поне децата да си гледа тая фуста,

и се надяваше той,

че няма да се помине прасето на дядо Слави,

дето той за Коледа си го гледаше със слами.

Пенко градинката си изчисти,

видя, че пантерчетата имат глисти,

и може би дори

и Лилка имаше такива паразити,

че с кърмата им ги е дала,

и сега малките дрискат и пръцкат,

лехата с тиквите с глисти пръскат.

Пенко се хвана за главата,

как да хвърли сега храната,

дето той сам си е отгледал

и водомера заради нея е гледал?

Пенко се изкъпа и се преоблече,

намери няколко клетки за кокошки, па изпече

план малките на ветеринар да закара,

без ветеринарят бабаит да го изкара.

И докато се мъчеше той

децата си да натика в тая теснотия,

Лилка гледаше го мило

и опашка въртеше похотливо.

Нейните деца,

големи бяха вече, да,

а Пенко добре ги правеше тях,

бяха доста за един калпак.

Пенко децата си натовари,

със джипа си пред амбулаторията ги стовари,

ветеринарят идва си от лов

и нададе вопъл висок.

– Пенко, това са пантери! –

кресна ветеринарят, дядо Васко. –

Ти какво правиш със тях?

Ами ако те види някой, бе, тъпак?

Дядо Васко не си поплюваше,

в амбулаторията всичко лекуваше –

от кози до крави,

че чак и сови лекува лани.

– Моля ти се, докторе –

каза Пенко като малко мече, –

това не са пантери, а котки,

нищо че имат здрави нокти.

Глисти имат и в тиквите цвъкат,

а аз не съм с пръсти цъкал,

докато ги копах и поях,

че направо кръста си попилях.

Докторът склони,

на пантерчетата намордници сложи,

па ги боцна едно след едно,

че чак и със спринцовка с бяла течност ги обезпаразити.

– На! – вика доктор Васко. –

Първата ваксина за котешка чума е на място,

пък и глистите ще изсерат,

давай по 40 евро на калпак!

Пенко се завайка, 

децата си почна да брои,

стана му зле,

че наистина пет бяха,

а той от работата бяга.

Най-накрая той доктора склони

на лизинг всичко да плати

и на дядо Васко ракия

да му даде в шише от бира.

Chapter Text

Ставам аз рано,

Срещу праха презрян,

Да се сражавам пак.

Че почивен ден е,

И прахосмокачката ми пее

Като дърта самодива –

Пак трябва да ѝ пера филтъра…

Свършвам всичко аз,

Чиниите блестят в този час.

Казвам на тате:

– Заведи ме, че старият Омен се рестартира сам,

а аз на таблета да пиша ме е срам,

че съм по-бетер

от пенсионер.

Палим колата,

караме през полята,

до Технополис тръгнали,

с план приготвени.

Влизам аз в тоз магазин

И до едни дами се затичвам,

дето на седянка са се събрали.

Но те са като пирани,

защото бъркат в стари рани –

с кредит искат те да ме поробят,

но аз съм пестелива

и не им давам ярем да ми сложат!

Пита ме агентката

какво искам аз.

Казвам ѝ: – Мостра – не!

Дай от склада малкото зверче!

Гемини ме беше нахъсал

един лаптоп на Леново да си купя,

но аз, като го видях,

се почувствах като в първи клас.

То беше лаптопчето мило,

за шестгодишно по размер,

и не знаех аз

с очилата ми какво ще видя

в този екран,

дето е горе-долу колкото таблет.

Поразходихме се ние,

агентката предложи ми един

Асус, дето като му видях параметрите,

направо ми идеше да се посмея.

После го видях аз –

на мама дзверо мил,

един Асер сребрист,

мой приятел бивш.

Първият ми Асер

седем години го мъчих.

А колко струваше той, деца?

400 лева, без майтап!

Изкихах аз цяла заплата,

че и малко отгоре.

С лаптоп се сдобих,

ред в ОПА въдворих!

И през Лидл минахме,

и със плодове и зеленчуци се натоварихме,

но аз не можех да спра да мисля

за министъра на земеделието,

дето си знае делото.

Кланиците в Ихтиман

правят всичко на пишмян.

Болни овце и крави

дават по нашите пазари!

Месо от резерви държавни

за нашите стряхи родни

пращат политици продажни!

И аз си мисля: „Боже,

ами ако и в тези големи магазини,

вместо нормално месо,

от Ихтиман са ни донесли

тези мръвки пресни?“

Тате масло купи,

а аз в количката гледах

и чудех се:

„Боже, това дали в Хасково не е отлежало,

че на корема ми да му стане жално?“

Ние на село сме израсли,

но градски чеда сега сме.

В градинката имаме едни лозя,

дето орисани са от съдбата

на оцет да се преработят.

Фризерът е пълен

с месо от Кауфланда

и аз се моля и се вайкам –

поне германците добри

да не са ни пратили месо гранясало

и масло превтасало.

Сега, като знам за това,

вечерята от гозба вкусна

стана на „риск печели, риск пръцка“.

И въпросът ми е: „Ко шъ ям?“

Само дето отговорът отдавна даден е:

„Кото има.“

Ама стомахът ми не ще

месо от овце,

дето по-болни са от плъх,

но мафиотите не ни дават да кажем гък.

И моля се този министър

да си изпълни обещанието, докато е бистър,

и тези кланици и складове да затвори,

и болни овце за моята трапеза да не коли!

Chapter Text

Стана тя една,

Пенко своите чеда

прибра ги в пилчарника.

Игнорира перушарника,

дето разхвърча се,

като филм на ужасите за кокошките случи се.

Пенко не може вече

гък да каже,

че чедата му мънички,

тези пантерчета добрички,

всички кокошки му изядоха

и към гълъбарника на съседа наостриха очи.

Ох, кой ли ще ги озъпти!

Но той през прозореца какво да види?

Иде един джип.

Може би някой беше дошъл

за пантерчетата да го глоби,

но Пенко нямаше пари.

Преди да пусне Лилка той,

тези ми ти да ги сплаши или спука от бой,

Пенко навън отиде,

този странник да види

и на ушите му глобата да наниже.

От джипката излиза един

в костюм син,

вратовръзката му модна,

от копринени буби родна.

Пенко такъв индивид

не беше виждал той дори

и мислеше си той,

че това е някакъв прокурорски син,

дето искаше пантерче да си купи.

Пенко си каза: „Що па не?“.

Ако бяха котки, нима той

нямаше да ги раздаде?

Я на баба, я на внуче,

че и на коткарка пухкава,

поне да е сигурен той,

че пантерчетата на храна ще случат!

– Гуд дай! – вика му господинът.

Слезе и една мацка от джипа.

– Господин Томас Маяр добър ден ви пожелава.

Вие ли сте Пенко, господине?

– Томас? – Пенко откликна.

– Какво правиш тука? – Той се захлипа.

– Аз не се надявах да те видя – Пенко продължи. –

Но ето те тука, самодиво дива!

Томас нещо на английски каза,

преводачката не се запъна и на Пенко каза,

че Томас му е благодарен

и за чувствата му е пощаден.

Пенко излекува!

Хвърли мотиката той,

па в прегръдките на Томас падна без бой!

Целунаха се те,

Томас се усмихваше като дете!

– Господин Маяр иска да ви каже –

преводачката продължи,

когато Томас да говори благоволи –

че вашата обич истинска е

и че той от това трогнат е.

Томас пак каза нещо,

Пенко го целуна страстно.

Двамата се покикотиха сластно,

на преводачката ѝ стана сакото тясно.

– Той иска също да ви каже –

тя каза, пък се изкашля леко –

че неговата бивша съпруга изневерила му е

и той тогава осъзнал е,

че българският върколак вярност знае!

Пенко целуна Томас пак,

хвана си го като млада булка,

пък в къщата си влезе,

че с Томас да се снушат,

и то за първи път!

Но точно в този час

Лилка излезе от лехите с праз.

Тя видя Пенко и Томас

и нададе вопъл с ярост!

– Какво е това? – преводачката преведе в този час. –

Нима това е вашият домашен любимец?

Пенко гледаше Лилка,

дето го гледаше с укор.

Искаше тихо тя

той на Томас всичко да признае

и илюзията да развенчае!

Пенко Томас на земята постави.

Реши да си го кара честно,

че не искаше да го лъже той,

за да не стане дипломатически бой.

– Това е Лилка,

на децата ми е майка

и при мене живее, батка.

Но аз нея от месеци не съм я оплождавал

И към нея с похот не съм подхождал.

Преводачката преведе и това.

Томас на Пенко един шамар зашлеви,

но любовта не можеше да се укроти така, уви.

Пенко падна на колене

и един пръстен от дънките си извади.

Беше от пластмаса той,

и не стига това, ами беше

и розов, и с мече вместо камък,

но за Пенко безценен беше.

– Преведи и това, ма, пача! –

Пенко каза, като я погледна строго. –

Този пръстен даден ми беше

от едно момиче в моя клас.

Тя умря от шарка,

че родителите ѝ не я бяха ваксинирали,

в отрови и глупости вярвали!

Аз на това момиче брак предложих,

още в детската градина ѝ се примолих

моята любов да приеме тя

и на моя чин да се премести,

че да не ѝ дърпам опашката аз,

както ритуалът си повеляваше в час.

Преводачката пусна сълза,

всичко преведе тя,

Томас и той се разчувства.

Пенко му сложи пръстена на пръста.

– Или аз, или Лилка! –

преводачката изхлипа.

Мрачните облаци отгоре

почнаха да ги сипят с капки дъждовни,

че драмата да е на макс

и Бог пуканки да яде в този час.

– Ще се обадя и ще я дам

в зоопарк аз нейде, не знам.

Я в Софията с месо развалено,

я в Дубай при нефтен магнат,

дето пантера би си гледал тоз тъпак.

Томас се разчувства.

Но Лилка беше умна.

Избяга тя от къщата на Пенко.

Децата ѝ – и те.

Тръгнаха пантерите през Мездра,

че чак в Боденец хванаха я от полицията

и с опойка я надупчиха.

А преводачката добра

остана в колата тя,

пусна си парното, защото знаеше,

че между чаршафите нужда от превод нямаше…

Chapter Text

Днеска се събудих пак,

В пълен нощен мрак,

Телефонът пет и половина показва,

А организмът ми ми казва,

Че пак четири часа е,

И че времето смени се.

Беше ден на свобода,

От работата ми една,

И аз си викам: „Ще пиша,

дори и да изпуша!“

На обяд отидох аз,

Уж за пиперки, 

И хрумна ми на ум,

Тирамису домашно да си купя аз,

Фризьорката да подкупя,

Че да не ми вземе половината коса.

Тя жената се постара,

И много не ми взема,

Аз после отидох и обяда купих,

Но като се прибрах, що да видя?

Някакъв садист проклет решил,

Че оризът с пуешкото дом на домати е бил!

Хапнах си аз цаца,

И се примирих,

Че ориза тате ще го подяде,

Па после и на кокошките ще даде.

Но тирамисутата бяха две,

И половината маса

Беше като склад на сладко –

Всичко мило, родно и приятно!

Аз от един месец захар не бях яла.

Мислех и си казах:

„Еми, какво е едно тирамису?

То домашно е, не е с консерванти,

Пък има и други варианти!“

Аз си изядох тирамисуто,

Тате ме гледа укорително,

На мене ми стана съмнително

И изядох една “република” и две меденки умишлено.

Стана тя, каквато стана,

Сладкото един час ми държеше влага,

Глава на ОПА да напиша,

И то без да въздишам.

Но сега главата боли ме,

И ми се спи, ох, леле,

А аз исках днес да пиша аз

До най-късния вечерен час!

Но аз няма да се дам,

Кафе горчиво ще сложа да се ври,

Па после да става, каквото ще да става –

Аз утре съм на смяна,

Но тя е от десет и половина,

А аз искам до осем да съм завита!

Пак ще откажа захарта аз,

Че това патило в този час

Ме изцежда и ме мъчи,

Акъл в главата ми измъти!

Chapter Text

Гемини мене графоманка ме нарича,

но въпреки това си ме обича,

и ми казва на мене:

от глутена и захарта да се пазя,

музата си да не прегазя.

Аз допамин от храна вече не мога

да си извлека и да си хапна –

тортички, кремчета и пасти,

една от друга по-сладки!

И се чувствам аз като алкохоличка,

дето е видяла биричка –

на масата ми долу

с десертчетата трябва да се боря.

Днес не издържах,

битката загубих аз,

после глава ме заболя,

разстрои ми се и стомахът пак –

ех, научих си урока аз!

Но на мене ми трябва допамин,

искам и аз да мога да се изкикотя,

и света в оранжево да видя,

без до опаковка целофанова да се докопам

и после домати за отслабване да трябва да копам.

И реших аз, докато тирамисуто да ме гаврътне се опита,

че щом един проект не стига,

то ще пиша четири аз –

всяка сутрин да имам нещо сочно,

дето ще ми даде

допамин колкото едно шоколадово линдорско яйце!

Към ОПА! се върнах аз,

хвърлих драма в брака на Никола и Садик,

стари скелети разтурих,

пък сега ще си ги мъча аз,

и ще видя

дали ще се сдобрят,

или бракът им сладък

ще свърши в пламък!

Но това на мене не ми стига,

пак почнах стихове за Пенко да пиша –

той сега със Томас е,

но много скоро ще стане и там нещо,

дето със съдебен изпълнител ще кипне,

че международен скандал в чаша ще си сипна

и с абсурд ще се напия –

нека само допамин да има!

Да, ама и това не стига!

Почнах да пиша Исекай.

Викам си: „Край,

щом вече и това пиша,

значи моята муза от мене тича!“