Chapter 1: Ода за Искрящата Стомана (Никола)
Chapter Text
Родна прахосмукачке, как хубава си ти!
От комунизма бучиш, че чак пушиш!
Бушоните горят, но ти нехаеш!
Тук прах, там слама, там трески от печката ми стара!
Бучиш си ти, а аз те движа,
гледам те тебе и се грижа
да не заприлича домът ми на обор,
че тогава Лудвиг ще изпадне във фурор!
Прахосмукачке родна, мила и стабилна,
Правеца ми надживя, Windows XP видя.
Не се даваш ти! Ръсиш искри!
Пускам си те аз в неделя само!
Дишам ти праха.
Филтъра ти евентуално ще сменя.
От толкова чистене ще ме хване треска!
Аз не съм човек. Аз съм нация стара.
Косата ми е бяла,
но ти бучиш, прахосмукачко стара!
Вярна помощничка една,
Винкела ми е винаги под ръка!
Бучи, бучи, че Филипсът двеста евро станал!
Бучи, бучи, че кръста ме боли, та не мога метлата да хвана!
Не се предавай, прахосмукачке мила!
Бучи, че алергията ми към домашен прах е силна!
Chapter 2: Пътят към ЕС (Садик)
Chapter Text
Който иска в ЕС,
шалвари трябва да намери.
С олио да се намаже,
елече златно да надене.
Пътят към ЕС минава през леглото
на комшията инатлив.
Тръскай дупе, тръскай ханш,
от непокиста – хомо направи!
Пътят към ЕС мирише на зехтин и рози,
на баклавичка прясна и айран солен.
Ще те привика той. Ще потрака.
От пръчката – спагета мокра направи!
Път към ЕС си подсигури!
Но понякога и това не става.
Лудвиг санкции раздава.
Път към ЕС си търсил,
но с бежанци си се натирил.
Едва тогава, ох, от хорска срама,
ще те пуснат в Шенген-а!
А лирата ти клета, малка и слаба,
изядена ще бъде.
За Катюша – пари,
но за бедния Садик, който ханш върти –
само мъка и комшия,
дето си разбира само от ракия!
Chapter 3: Дядо и баба (Алексей(Аляска))
Chapter Text
Двама бащи имам аз –
тате Алфред и тате Иван!
Обичам си ги много,
но те за мене време нямат,
все с войни се занимават!
При дядо и баба дете съм пак!
Дядо има коса бяла, баба маска носи.
Дядо ми е чичо, баба - и той,
но пред братята Щати са баба Садик и дядо Ники!
Със домашни не ме занимават,
но при тях и Нинтендо няма.
По цял ден конче яздя,
птички слушам, телешко си ям!
Фермерите фалираха, дядо не ликува.
Баба носи от Босфора мръвка!
Моите дядо и баба ме обичат,
„Дечко“ ме наричат!
Бели да направя – няма какво да ми вземат.
Нито Марио, нито телефона!
Тате Алфред ми ги взе отдавна.
В тази колибка, дето дядо ме гледа,
има само телевизор за утеха.
Но за мене даже Бъгс Бъни няма,
защото баба Садик сериалки си гледа.
Хюрем Султан Махидевран разплаква,
само за да ѝ каже „патка“!
Гледа баба Садик и се вайка,
дядо Ники от паничка си похапва.
„Аман от сапунки недостоверни!“ – дядо ще прошепне.
„Проблем с изкуството ли имаш?“ – баба ще го среже.
Дядо ще каже: „Не, мило“, само мир да има,
че баба Садик лесно ще го смачка.
На екрана Хатидже се пени, Ибрахим прислугата пощипва.
„Гледай, чичовото, кой съм бил!“ – баба гордо ми казва,
докато раничката от падане с Бочко ми маже.
„Гледай каква фантазия тоз има!“ – дядо си казва,
па после ще спинкам в него сгушен,
че баба пак ще го накаже!
Chapter 4: Аз съм ГЪК-че! (Официален манифест на Гилдията)
Notes:
(See the end of the chapter for notes.)
Chapter Text
Аз съм ГЪК-че и не ми дреме,
че правата авторски и родни
на похот с монахини се градят!
Аз съм ГЪК-че и си нехая,
че сатирата следа не оставя.
Пишем за Пенко от Мездра и Томас,
пишем за Мечо Пух и наемния убиец Прасчо!
Аз съм ГЪК-че и най-мразя
да ми лазят по метафорите чудни!
Не, жълтото не е туберкулоза!
Гарванът е птица, не е смърт!
Мислила съм, а?
Ми да!
Че хладилникът празен е, а бензинът скача.
За грабежен набег към Кауфланд-а!
И за муза гладна като тъща гадна!
Аз съм ГЪК-че и не пия
вино марково и вносно.
Аз съм ГЪК-че и на театър ходя
в рокля, взета от битака!
Тока да платя е мойта саможертва
за каузата мила и лесна –
да направим АО3 дом на българския,
че да ни пазят адвокатите им вечни!
Аз съм ГЪК-че и ако трябва,
в затвора с цигари ще отида!
И сапуна да изпусна,
пред цензурата врат няма да превия!
Notes:
Напишете и вие нещо на български, не е трудно! Щом авторът на „Цоглавеца“ може да пише неграмотно и да иска 2 евро и нещо за ЕПУБ, то и вие можете да пишете за АО3 без пари и със сърце!
Chapter 5: Мъглата (Мечо Пух и Прасчо – версия на малкия Стефчо)
Chapter Text
Беше студено и мъгливо,
на Прасчо гранатометът му замръзна!
Мъчеше се да нацели Йори,
че тоя бабаит на другата мафия всичко казал пак!
Прасчо се ядоса, хвърли гранатомета.
„На нож!“ – кресна свинока
па хукна към къщата от пръчки!
„Стой!“ – му кресна Мечо Пух в тениската си розова.
Прасчо се стаписа.
Мечо, неговият Мечо Пух, пазеше врага?
Клетник! Смъртник! Барон на греха!
„Недей убива Йори, Прасчо!“ – мечокът го помоли.
„Хакнал е тотото! Ще станем милионери!“
Прасчо се зарадва, заби ножа в един пън,
седна да приказва!
А магаренцето глуповато се потеше –
не беше хакнал тотото той,
но мечето умопомрачено
не му беше разбрало бръщолевенето страхливо!
Йори си бе издействал сума малка,
за да каже къде си прави Прасчо със Свинка свалка.
Сега щеше да я даде, да се измъкне на две парчета.
Но, ох, съдба тъжна!
Като видеше Прасчо, че Свинка на шницел станала,
щеше да дойде като Джон Уик със снайпера.
Йори пак трябваше да бяга,
да търси за Прасчо засада!
Но засега се усмихваше нервно,
молеше се на Шива, Буда и Неро,
че ще го спрат това психопатско прасе,
преди да е направило от Йори мезе!
И така се спаси Йори, но само засега.
А Прасчо гледаше Мечо Пух мило
и се чудеше дали да не му купи якенце кожено,
че да не се срами със него,
па и да не замръзне мечето мило!
Chapter 6: Пенковото сърце (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Копа си, копа Пенко доматите,
копа си, копа „Биволското сърце“!
Мечтаеше той, мечтаеше
за шопска салатка на лято.
С прясно сиренце от дядо,
дето беше от щастливи кравички!
Копаше си той, па чу как някой врека и бега,
зад него псуваха жени, ей!
С мопове и метли въоръжени,
коя от коя по-дебела,
коя от коя по-окосмена!
Пенко видя Томас! Томас видя Пенко!
Шмугна се Томас във външния кенеф,
едва не се попика от стрес.
Вместо тоалетна хартия – вестник „Трета възраст“ има,
на един гвоздей забит,
със следи от мазни пръсти свит.
Пенко се изправи срещу женорята освирепели!
„Тоя дава пари фалшиви!“ – викна кака Донка от „Пацони“.
„Тоя е шпионин! Даже и здравей не може да каже!“ –
кресна кака Севда от денонощното магазинче малко,
ветеранка на лични карти и забрана за бира на лайненца малки.
„И шпионин да е, не го давам!“ – кресна Пенко, па се оригна.
Дамите от чесновия му дъх не трепнаха –
и те бяха замезали туршии и дъхът им беше даже по-токсичен!
„Направи 50 стотинки за кафенце!“ – кресна леля Милена от Ефбета.
„На!“ – каза Пенко, па ѝ даде паричката
от питката содена, за Бъдни вечер месена.
„Оставете го човека! Гледайте си работата! Не го давам!“
Леля Милена изчисти с нокът мухлясалото тесто от паричката.
Шефът ѝ звънна!
Дамите се разбягаха, на работните си места се върнаха.
Пенко отиде при кенефа. Почука.
„Но Луриес!“ – каза Пенко, па почука пак. – „Си синд вег!“
Пенко от дискове „Калиакра“ английски бе научил,
от стаж като тираджия – немски!
Но, ох, съдба – Томас не го разбра!
Милиардерът остана в клозета, Пенко грабна мотиката пак.
Копаше си той, копаше си инатливото „Биволско сърце“.
Слънцето залезе. Томас излезе.
Щеше да побегне и да се примоли даскалица по английски да намери.
Пенко го привика. Софрата му скромна вече беше отрупана.
Милиардерът пристъпи като уплашено зайче.
Туршия си гризна, стар хляб заръпа.
„Танк ю...“ – прошепна Томас, че той в тази Мездра цял ден от местните тича.
„Ю а уелком!“ – каза Пенко, дето виждаше, че Томас хубавец беше.
И то почти като жена!
Томас брада нямаше, бузките му бяха гладки,
на мента и пот ухаеше.
Пенко цял ден бе копал „Биволско сърце“,
но сега Томас копаеше неговото дяволско сърце!
Chapter 7: Мишката! (Бунт на малкия Стефчо)
Chapter Text
Мишката иде, крийте си фенфиковете!
Да безчинства иде, да глобява иде!
Адвокатите храбри в боя срещу Мишката падат.
Тъмно е, „Пес Патрул“ няма, само Мечо Пух остана!
Мишката иде, съдиите се кръстят!
Срещу това зло проклето всички са безсилни!
Като Волдеморт – табу на името си е сложила,
милост в душата си не е наложила.
Мишката иде!
На петгодишните не прощава!
Тениската на мечето не дава да е червена,
със съд и глоба солена се кани!
Но пред нея изправят се храбри, американски доброволци гладни!
За АО3 – милионче, че да не се разчуе.
Мишката и на мене ми плаща!
Ще има бонбонче, платена ипотека и баща спокоен,
че синът му от Интерпол не е подгонен.
Мишката падна, ликувай, народе!
Днеска Мечо Пух, утре – Снежанка!
Да си върнем приказките стари,
преди Мишката в политическа корекция да ги удави!
Chapter 8: Чичо Бледа (Монголия)(Стих от Никола)
Chapter Text
Чичо Бледа мениджър е страшен,
от кон е много опасен.
Живее си в Азия,
три милиона монголци в степта има.
Територията му никой не я иска,
даже и Иван не писка,
че чичо Бледа коня си гледа
и от никой нищо не иска.
Чичо Бледа едно време беше голям,
завоевател, разбойник без свян!
Но вместо да се засрами,
строи статуи на ханове от лани!
Чичо Бледа гърлено говори,
никой не е сигурен дали ще моли,
или като демон ще се кара,
че новото поколение не си храни конете със слама!
Чичо Бледа брат на дядо е,
но всички тюрки са му дружки.
Ако чичото реши,
Европа от небето пак ще приземи.
Чичо Бледа конче има,
за апокалипсиса готов е.
Когато Третата световна всички ни разглоби,
той ще дойде със стрели!
Чичо Бледа търпелив е,
знае, че светът върти се.
Като дойде неговият час отново,
той ще мята трупове през стени отново
и ще казва на децата:
– Те ви бомби, бе, рибята!
Чичо Бледа на кирилица пише,
от Иван я е преписал.
Аз извадих я тази азбука от кошче,
на Великоморавия с подносче!
Мойта кирилица ще живее,
даже и чичо да реши, че не сме от едно племе.
Но аз не искам чичо пак да буйства,
че спирачки няма,
а на мене танковете са ми за смяна.
Chapter 9: Жена ми… (Стих от Родерик за Елизабета)
Chapter Text
Жена ми панталони носи,
а ние с брат ми Лудвиг ходим боси.
В геополитиката голяма,
крием се от бежанците без срама.
Днеска пак дойдоха,
цяла орда от потопа.
Бъкел немски не говорят,
не искат в лагер за бежанци да ги затворят.
А при моята жена, не припарва дори и арабка една!
Жена ми огради си построи,
новото поколение подсигури.
Вика: „На ви имане, три деца си направете!“
Орбан речи държи, граничарите се заричат,
че ако видят камиони,
Ще вадят батони!
Иранците при мене дойдоха –
доктори, учители, техници.
При мене баби и дядовци много,
сега има кой да работи.
Малцинство станах, територията ми в джамии слагат.
Брат ми Лудвиг не дава и дума да се продума,
депортация да се продиктува!
Аз не мога жена ми да ощастливя,
вика тя, феята моя: „Топло ми е, гуш няма!“
Аз останах клет глупак,
в селата ми се говори на арабски пак.
Не мога да се възстановя,
а политиците ми викат:
„Давай ги тука! Свежа кръв да ти тече от пролука.“
Косата ми побелява,
не е вече за мене една забава.
И аз искам като жена ми да направя,
но брат ми санкции ще раздава!
Chapter 10: Альошенка (Стих на Иван)
Chapter Text
Светът навън гърми,
сестра ми ме прогони,
но аз не ѝ се давам
и на Европа среден пръст подавам.
Имам си дете,
то ми е сърце.
Душа дребна е моят Альошенка,
с тате си Алфред е малко лошавка.
Изтребител малкият задигна,
на фронта се везна.
Детето вика: „Тате, спри война!“,
генералът вика: „Хайде сега!“.
Аз го гледам и му се радвам,
на фронта нищо не му показвам.
Как да види и да осъзнае то,
че от баща му са направили зверо?
Не искам със сестра ми да се млатя,
но тя с дронове ме налага.
Не почнах таз война от кеф,
Катюша ми подпали вече рафинериите за нефт.
Докато Альошенка в къщата на брат ми мир не дава,
аз в окопите залягам.
Не за всеки ден танк има,
трябва и аз да тръгна с моята дружина.
Повече от милион юнаци ми взеха –
мечти, живот и майчина любов.
В окопите със смрад на тор
залязоха тези мои деца почти без бой.
Сестра ми най-новите дронове има,
аз го карам с карабина,
от Втората световна война взета,
от музей превзета.
И докато аз говоря мили приказки на сина,
Роботът Путин вика: „Настъпвай!“.
Аз сестра ми не искам да млатя,
но тя за моите хора свян няма.
И така продължава таз война,
Сестра ми със храна европейското производство дави.
Аз нефт и газ не давам,
А най-накрая победител няма –
детето ми без славянско семейство остана.
Chapter 11: Томас (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Томас, пиле британско,
от Острова дошло, на гарата се загубило.
Ти от лелки бяга, пред моп се прекланя.
Твоите паундове лични
взеха ги за фалшиви парички!
Томас, ти си милиардер!
Но тоз мездренски ерген,
този Пенко, дето знае,
че ракията ухае,
ще си те придърпа той,
ако ще и да трябва да те удря с кол.
Пенко туршия ти подава –
за него „Но танк ю“ и дума да не става!
Докато дъхът ти като биологично оръжие не втаса,
от софрата ставане няма!
Пенко, дърт ерген,
със шкембе и ръчища окрилен,
дава ти одеяло старо,
мухлясало и овехтяло.
Пенко дрехите си мие
със сапун от прасенце щастливо.
То, горкото, към края щастливо не беше,
но от кебапа му не му личеше.
Пенко ще те носи на ръце,
че да не паднеш до мазето,
което вече от три години зее
и под къщата сивее.
Това за тебе е културен шок.
Ти казваш: „Ай танк ю, бът гоод бай“.
Но Пенко казва: „Лека нощ“,
притисквайки със сланинки гръдния ти кош.
Пенко една тайна от тебе крие –
не е само чичак космат,
той си е цял върколак!
Но ти нехаеш, а се мъчиш да дишаш,
че чак носът ти се запушва,
потта и туршията да не пропуска,
че да не му станеш на Пенко дружка.
Chapter 12: Робота Радев (стих на Никола)
Chapter Text
Робота Радев е като прабългарин висок,
щеше да мине той за Дуло,
но Ванката историята я е нацелил с дуло и не дава
национална гордост с робота да правя!
Но Робота Радев не се отказва!
На ГЕРБ вече да даде вето не може,
от „Дондуков“ 2 е изгонен.
Тези вечни припирни
на политиците едни,
алгоритъма му бъгнаха!
Аз пратих Робота Радев на ремонт
в Кушадасъ при техници солидарни.
Подобриха му пилотните умения
и риториката му наостриха!
За десерт и карате инсталираха,
че модерно е, па и Робота Путин може
един батка с юмрук да наложи.
Робота Радев не се предава,
той на политиката ѝ хвана края.
Партии си нае, листата си пое.
Парламента с военни ще напълни,
кокошарника с политици ще препълни!
И докато Робота Радев речи държи
и по патриотизма ни стърже,
аз се готвя да гласувам,
но този път няма с „не подкрепям никого“ да псувам!
Chapter 13: Напън за побългаряване (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Томас до сутринта оцеля,
пиеше му се много вода.
Пенко му дъхаше дъх зловонен,
направо отровен!
Измъкна се Томас от прегръдката силна,
без да буди Пенко, се изниза.
Телефонът му беше откраднат,
че и портфейлът, па и куфарът с гащите маркови!
Томас тръгна към центъра,
в Мездра диво беше,
но той надежда имаше една –
даскалица по английски да намери!
Но, ох, луната пълна беше!
Пенко сам се събуди!
Томас до него не беше,
Пенко вече не спеше!
Лицето му и без това
беше като на свиня.
Окосми се още малко,
чак не му пролича!
Хукна Пенко по следите на Томас,
от нужда да се сношава подгонен!
Щеше и него да го направи върколак –
онзи нямаше да му бяга пак!
Нощните лампи го показваха,
но мездренци нехаеха!
Даже леля Милена от „Ефбета“
лека нощ му пожела!
Пенко Томас намери!
Томас беше до колибка една,
боята беше стара,
градинката беше в плевели простряна.
Пенко го одраска, но една даскалица овехтяла,
с винкел въоръжена,
го подпука тоз серсем, върколака,
пък и Томас нашляпа!
— Марш в болницата! — даскалицата му кресна. —
И си вземи нормално куче, че да не те тресна!
— Плийз, хелп ми! — Томас се примоли.
— Я не знаю английский! — даскалката му отговори.
Томас проплака,
към болницата с кървяща ръка се протака.
А Пенко главата си строшена държеше
и на даскалицата ръмжеше.
— Трай! — каза му този рептил стар.
Винкела надигна,
подло се усмихна.
Пенко избега,
а Томас, боцнат и разплакан,
на сестрата се примоли, ако може,
двете евро такса да не взима...
И съгласи се сестрата „Ролекс“-а да вземе!
Chapter 14: Петилетка мила! (Стих на Уанг Яо)
Chapter Text
Петилетка мила пак дойде,
политиците ми викат: докъде?
А аз не знам това какво е,
че съм Уанг Яо!
Европейците дядо ме наричат,
Иван не ме обича,
но ще станем независими!
И панели соларни ще изръсиме, нали?
Пустинята ковчег не е,
а касичка прасенце,
дето с електричество ще засадя,
като разсад ще плевя!
Атомни централи искам много,
но без санкции, ей богу!
Ще си направя сто и петдесет!
Че да има във всеки хотел свинарник по едно топло легълце!
Петилетке мила, мечта си ти,
моят народ в колцентрове не натирвай,
че ми трябва ръка работна,
да сглобява мойта икономическа котва.
Уанг Яо съм аз и ще завзема
тоз свят, дето се превзема.
Не съм белокос и не съм бос!
И един ден ще кажат онези лекета:
„Яо, моля спаси планетата, бос!“
Но аз ще се правя на неразбрал
и дънки ще си правя сам.
Империя ще стана пак!
И ще сдъвкам Запада с откат.
А докато онези сополанковци проклети
бързи кредити от мене искат,
ще си свиркам аз и ще си искам
права над мини със сребро и злато.
Не е виновен капиталистът работлив,
а непокистът мързелив!
Това е истина световна,
от векове изконна!
Chapter 15: Амазон (Стих на Лудвиг)
Notes:
(See the end of the chapter for notes.)
Chapter Text
По-рано ходжата не пееше,
народът за църквата живееше.
Но сега, без да искам аз,
уредби и кули строя,
че да се чуе ислямски напевен глас.
От Амазон ми пращат пратка с ДПД,
аз не знам откъде.
Агентката в колцентъра ми каза,
без запетайка и с грешен падеж акузативен,
че пратката от Италия иде.
След два дена вадя чата пак.
Агентката е друга,
името ѝ е на немски,
но пише тя като прислуга
и на дателния падеж не слугува.
Шофьорът загинал героично,
пратката ми от освирепели кучета да пази епично.
След два дена пък и друг шофьор паднал в боя,
а пратката ми сега в Мюнхен е, но не е моя.
И аз не знам сега,
да съдя ли или да го приема като шега,
че пратката ми няма я.
Влизам в чата пак,
от вратата с оплакването ритам с крак.
А агентката ме благославя
и на супервайзър ме дава.
Звъни ми този индивид,
маниерите му – варварски,
акцентът му – славянски.
И ми обяснява той,
че ще има бой.
А аз не мога да разбера
защо прахосмукачката ми нова,
платих я още в началото като окова,
за да ме лъжат от този гигант американски,
и то, ох, на баварски!
Notes:
True Story!
Chapter 16: Лилка (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Лилка е мацка една,
за мъжка кръв е жадна тя.
За да надебелее, да,
но не и от деца.
Лилка е пантера черна,
козината ѝ с боя е украсена.
Онзи гад, предишният ѝ господар,
със спрей я беше напръскал.
Лилка си кротуваше спокойно,
след като беше хапнала двойно.
Един попикан бракониер за основно,
а за десерт – куче грозно.
Лилка беше пантерка една,
тя не вярваше в любовта.
Но когато го видя,
тя си замечта за деца.
Той беше голям и шишкав,
по-космат от нея даже!
Козината му беше леко плешива,
но пък беше още черна!
Лилка с него се заигра.
Почна да си мърка тя.
Пенко върколака контрол над инстинките си нямаше,
скокна на гърба на Лилка,
заклати я като люлка силна!
Лилка после изръмжа,
можеше да усети любовта.
А в нея се родиха пет –
плода на похотта ѝ без лед!
Пенко като се свести,
Лилка пак го навести.
Пенко беше върколак,
усети си децата той,
ревна като Толстой.
Как да се грижи за Лилка той,
като Лилка тези от НАП,
вместо да ги чака с документи,
на детски надбавки,
щеше да ги смели.
И така Пенко баща стана,
а от Томас и следа няма.
Но той отказа да се депресира,
Лилка почна да дресира.
Chapter 17: Бира с Пица (стих на Фелициано)
Chapter Text
Аз съм си много добре,
Отдавна обаче нямам две,
Здрави ръце с мускули сочни,
На Лудвиг точни.
Като дойде при мене Лудвиг изгладнял,
Готвя като за цял Балкан!
Пици, терамисо и талиелети,
В чинията му са налети.
Той обаче не играе,
За моят отбор таен.
Аз му казвам Вита миа,
Той със сълфетката от свян се покрива.
Колкото и да ми се иска,
Не мога да му писна,
Че от деца сме се взели,
И сега сме се развели.
Като бях малко момче,
Гледаха ме нации две.
Те си бяха умопомрачени,
За момиченце ме бяха взели.
Като гласа ми стана на момче,
Почнаха да ме гледат като дете.
А не като прислуга,
Която трябва да вдига плуга.
Но аз на Родерик и Елизабета не се сърдя,
Пращам им даже песто за супа да си сърба,
Елизабета, моята кака красива,
И Родерик - незаслужаващата я изсушена слива.
Аз на Лудвиг все казвам,
Голям съм вече,
Деца не отказвам!
Той ме гледа със поглед син,
И примижа като заклещен сноубордист.
Не иска да ме изслуша,
Всичко му идва до гуша.
Но аз един ден ще му покажа,
Че ние италианците не знаем,
Срама що е, па и гордост,
Щом сърцето ни тупти със скорост,
Колкото един гепард,
Набелязал обяда си свят без свян.
Защото какво е храната, ако не свята?
Че тя върти Земята!
Даже и Исус с хляб и риба се е борил,
Че аз ли Лудвиг с пици няма да преборя?
Не казвам на Лудвиг: Аморе мио.
Казвам му: готово е капучино.
Слагам си му екстра захар,
Лудвиг като от санкция заплака.
Той и той си ме иска,
Но съвестта си го стиска,
Че аз мъж съм, пък и той,
А Лудвиг не иска да стане герой.
Аз му казвам, едно време,
И нашите деди се взели.
Той изхлипва и още една лажица тирамису изяжда,
Па към иконата показва.
Че то ние сме почти братя,
Казва той и сълфетката мята.
Но аз не вярвам в такива неща.
Защото дядо Рим на Германия е нямало как да направи деца.
И аз продължавам да се боря,
Сърцето немско да преборя,
Крилата ми са скастрени, ох, неволя,
Но в пещта ми огън голям гори!
Лудвиг ме пита,
Крем карамел ли вадиш ти?
Аз му се усмихвам,
И му давам една купичка на пук!
Chapter 18: Дядо Яо, де така? (стих на Никола)
Chapter Text
Дядо Яо, де така?
На грабежен набег, Никола!
Мозъците ти ще засмуча,
даже няма да ти остане и внука!
Дядо Яо не разбира,
че аз с инат ще го стопирам.
Дядо Яо планове си прави,
от мене пари да извади!
Но дядо Яо не знае,
че моят инат край няма и трае!
Парите му ще взема,
заемите му ще приема!
Дядо Яо иска да строи
лаборатория за ИИ,
но даскалиците ми родни
на протест са излезли невронни.
Но аз на дядо Яо това няма да го кажа,
юаните не миришат – ще му покажа,
че за иновации съм плодородна почва,
пък „трудът“ в университетите от утре почва!
А ако Алфред реши
от комунизъм да ме „плеви“,
ще си създам академии частни
и пак за юани ще раздавам НАТО-вските тайни.
Дядо Яо мисли си,
че ще може да ме склони
петилетка пак да планирам
и на червената звезда да рапортирам.
Но аз съм Никола и знам,
че той е комуняга стар,
а аз с моя мързел неуморим,
демокрация ще си остана... ох, амин!
Chapter 19: Вечният Блитцкриег (Стих на Гилбърт)
Chapter Text
Влизам си в изтребителя сам,
на иранци казвам „гутен таг“.
С ракети всичко разруших,
Хаменеи на тясно го сгащих!
Тази война не е моя,
но съм наемник по неволя.
Имам аз военен плам
и един гениален план!
Братчето Лудвиг не ме пуска
света сладко да си хрусна,
с моето войнско дело,
дето що свят вече е отмело.
Тевтонски рицар бях на младини,
после името ми на Прусия един Император ми смени.
На Русия мира не оставих
и едва не я подпалих!
От любовта ми с Иван не остана
дори искрица за хорска срама.
Той мене бързо ме разлюби,
в Алфред фатално си се влюби.
Аз си поплаках и го оставих,
а той семейство си направи.
Алфред пък Алексей осинови,
с Иван да се сноши!
От тази трудна семейна драма
мене глава ме заболява.
Аз съм пич жесток и страшен,
в окопите съм най-опасен!
Сега наемник на Алфред съм проклет,
всичко газя аз наред,
сгради бомбардирал съм безчет!
И от ирански бикове си правя аз котлет!
Но това Иван не го сбърка,
той в Алфредовите панталони бърка,
а аз — войник и клетник тих,
останах сам на иранския тепих.
Не се оплаквам аз и зная,
Алфред за лидер ще призная,
че ми дава изтребител мощен,
и въпроси не ми зададе снощи.
Аз Гилберт съм и още живея,
само за войната си пея.
Нямам народ и земя отдавна,
но Лудвиг не ми дава да падна.
Правя му аз косите бели,
той пък на помена ми се пени,
а аз от смях се превивам,
и за нищо не позирам!
Chapter 20: Пиленцето ми едно (Стих на Садик)
Chapter Text
Пиленцето ми едно,
хубаво ми е милото,
но то не знае да кротува,
срещу всичко се бунтува!
Аз му казвам: атомните бомби идат,
той косата си пострига,
па като я боядиса бяла,
влезе в дядова премяна.
Аз му викам: Детето е мило,
но няма как да го държим,
без Алфред да влезе в режим,
на киборг неодържим!
Той с ръка ми мята,
Лудвиг взе да премята —
дядка бил и на смъртен одър,
направо заслужавал орден.
Алексей при нас остана,
моите нерви са за смяна.
Детето е добро и то,
прибрахме си го на топло.
Сега Алфред се сражава,
робота си да разоръжава,
а Алексей конче вече има
и ще остане чак до зима.
Обичам си го това внуче,
гледам го как чете,
и мисля си тихочко аз:
„Ей, пак съм дядо аз!“
Само дето то, горкото,
на дядо си златото,
мене дядо не нарича,
а като баба ме обича.
И се помирявам аз с това —
мир да има, пак файда!
И си го гледам като мое,
уча си го като свое.
Казвам му: „Альоша, виж,
Сюлейман Султан какъв е пич!
А и Хюрем е слаба —
като баклавата е наслада!“
Никола все ръмжи,
че го уча на лъжи,
но аз ще го науча това пиле —
че или ще пее, или ще замине!
На дивана стар ще го запратя,
от любовта ми далеч ще го заточа!
Chapter 21: Сгафих аз (Стих на Лудвиг)
Chapter Text
Сгафих аз и не ми е добре,
вече не съм като младо петле.
Искам само мир да има,
Робота ми не ме оставя на мира.
Казвам на Канцлера ми аз:
„Господин Мерц, това е за вас“ –
и му подавам телефона,
че да изключа грамофона,
бежанците да не плаша вече,
че всичко се изпече.
Той само мига умно
и бежанците приветстваме дружно,
прясна кръв да ми докарат,
на бабите пенсията да изкарат.
Аз му казвам: „Мерц, недей така,
малцинство ще стана накрая“,
той ми викна: „Не се грижи,
народът за тебе ще се погрижи“.
Влизам аз в магазин за обувки,
дамата ме поздравява на турски.
Малко немски поназнайва,
но въобще не е тайна,
че Ердоган призиви прави
и турци на шваби са станали.
Влизам аз в мола,
посрещат ме още от входа
едни мургави лица,
а от руси деца няма и следа.
И аз се чудя сега –
да вярвам ли, или греша,
че мене Изтокът ме претопява,
а за мене остана само една вина –
че съм почнал световната война.
И колкото и да казвам,
колкото и да се доизказвам,
че с историята горд не съм,
пак ще ме срещне турският навън.
Аз се чудя вече
времето ми дали изтече.
Като брат ми ли ще стана,
или най-накрая ще възстана?
Засега съм си спокоен,
пия си валериана, леко изгонен
от собствената ми земя...
Ех, стана тя една!
Chapter 22: Хайде, на слуки! (Стих от Иван за Алфред)
Chapter Text
Хайде, Алфред, на слуки!
Ти си протестираш,
но не от скука,
а защото са те сложили на месарската кука!
Не си взе поука,
на Тръмп остави пролука
да ти дойде пак на власт,
василевс да стане пак!
Сега протестираш ти,
полицаят ти те гърми,
рита те и те псува,
и повече от тебе негодува.
Ти си мислиш: демокрацията ще победи!
Млад си още и не знаеш,
че никой не може да те защити.
Че ти примката сам си избра
и около врата си я надена.
Сега си там,
некъпан, но засмян,
и мислиш ти
на диктатурата да разпоредиш
да си тръгне, без да ти остави фиш.
Млад си и не знаеш,
че конят в ряпата се шляе.
Тиранинът не ти разреши
даже и децата да си защитиш.
Евакуирал си ги ти,
моя Алексей дори,
при брат ми го прати ти.
Аз сега при него съм
и готов съм да умра,
но детето да не дам
на твоя диктатор стар.
Аз ако не те обичах,
идиот щях да те наричам.
Направи нещо умно,
но, късно, уви!
И сега ако успееш
от тинята да излезеш,
герой ще си ми ти.
Но надали.
Chapter 23: Хоп-троп! (Стих на Малкия Стефчо)
Chapter Text
Хоп-троп, падна италианец,
колелото си караше, но не беше балканец.
Той, горкият, няма за дупките знание
и сега падна в една за назидание!
Падна той в дупка на козя пътека,
голяма колкото чалготека!
И падна той във Нарния един –
на Аслан да стане син!
Италианците не ги ебава,
че един по-малко стигна до финала.
Благодарни са, горките,
че са оцелели, милите!
Тези индивиди странни,
на велосипеди, които дори не са стари,
кръстовете на финала вадят те
и се молят като дете.
Да си ги приберат в Италия дано,
че в измерение едно
през дупка да не паднат дружно,
че в България всичко им е чуждо.
Тука пица има,
ама с лютеница, ако е посред зима.
И казват италианците горки,
че гладни останали, уви!
А парите, дето вляха
в велоалеята им свята,
можеха за мене да отидат,
че да си яздя конче до амина!
Но тези пари не отиват в Борисовата градина,
а се пазят като мина –
туризмът да се разведри
и балами да раздават пари.
Ох, дано изпаднат те –
всичките, но добре...
Като обиколката на Италия от Перник почва,
значи за винкела има плодородна почва!
Нека стане дипломатически скандал,
че да бъде спрян
министърът на спорта наш,
и то още тази нощ!
Chapter 24: Ода за кол центъра (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Аз си имам една мечта –
Пенко с Томас да задомя.
Но екранът на служебната бракма
на епоса със Лилка ми завидя.
„Как така – заби лаптопът – ще пишеш за пантера,
от върколак оплодена?
Нямаш ли срам, момиче,
че ми черпиш ток и жица
за това литературно нещо,
от което имаш нужда от помощ спешно!“
Но аз на служебния компютър не му цепя басма,
пада с мишката една „цъкня“.
Половината е бъгнал,
към депото за скрап е тръгнал.
Аз си го използвам както мога,
за пред ХР-ките война водя –
да не му се случи на компютъра нещо,
че после ще стане трагично и смешно.
Че Google акаунта си в Chrome внедрих –
тази информация ХР-ките ще ги взриви!
Че аз, вместо във вярност да се кланям на Excel-а,
пиша за любов между един върколак и една пантера.
Но поне рецепция съм аз
и в този обеден час,
вместо с баби с бъгнали рутери да говоря,
са ми дали наръчника на фирмата да преговоря.
Моите клиенти са горките –
агенти с таланти неоткрити.
ID картите си все да губят,
в пералните си да ги погубят.
И вадя аз нови карти,
че в тоз кол център балкански
без пропуск не се влиза –
все едно е военна база на месия.
Но не се оплаквам аз,
смея си се тихочко на глас,
че Пенко Лилка почна да обича,
но сърцето му на Томас в любов се врича!
Chapter 25: Малка доза нефт (Стих на Иван)
Chapter Text
Не го правя за кеф,
земята ми копаят с рев.
Моите рафинерии мили
токсични са като самодиви.
Катюша рафинериите ми подпали,
с хляба ми се похвали.
Но тя няма накъде да мръдне
и пак руски газ ще глътне.
Да си продам нефта
ми дава яснота ефектна –
че войната никой не го бърка,
а Европа с мене все се сбърка.
Искат те от мене нефт,
газ за пещите си, ей, наглец!
А на сестра ми оръжия дават
и мене с мир се мъчат да ме кръщават.
Моят батко прави най-добре –
оставя ме да си се млатя до пладне.
Малко ли войни е водил
със сестри, че и със братя свои?
Той на походи е ходел
и изнервен ги е гонел.
Но аз не съм батко ми мил,
той вече нивата си е поразил.
Вуйчо му над главата му ще хвърчи,
с изтребители България ще брани.
Аз бате няма да нападна –
той дядо на сина ми вече се падна.
Да го гледа и да му се радва,
че света за него да замазва.
И расте мой Алексей –
конче има, той чете, ей!
Приказки и разкази, на мене чужди,
за приключенията чудни.
Никито „Хари Потър“ му дава,
което за Алфред е натовска измяна.
Но Алексей не хае
и магически пръчки от бор си вае!
Иска перо на феникс той,
от петел го получава,
после супа заслужава.
И докато аз се трепя тука,
Европа отива на боклука.
Таз война, дето я раздуха,
ще им излезе през улука.
Те направиха така,
че още да гори тя.
За пред света се фукат, че са солидарни,
и видиш ли ти, дори хуманни!
Но аз знам истина една –
Катюша нямаше да може сама
да се изправи срещу мене,
и то за толкова много време.
На моите ръце има кръв,
но Лудвиг и останалата хунта
пропити са и те със кръв гореща –
да изгорят във европейската си пеща!
Chapter 26: Гадта (стих на Херакъл)
Chapter Text
Племенник имам един,
той на сестра ми е син.
За душманина се ожени
и моето негодувание не забележи!
Той пет века като заклан спа,
пра го моята сестра.
Със вода и мед го храни,
мъчеше се да го подхрани,
че да се свести най-сетне
и на нея да ѝ светне.
Моята злобна сестрица
има къде-къде по-добри дечица.
Вук е герой цял,
Димитри с мамалига е преял.
А пък другата дружина
въртят икономика на пружина.
Но София, моята сестра,
залъка си даваше, да,
за тоя неин син.
И най-накрая тя умря –
старостта си я взема.
Аз се мъча на момчето да помогна,
викам си: „Рода ми е родна.
Ще го пазя от зверо,
ще направя едно добро.“
А той, видиш ли, халки е разменил,
за едни шалвари спря да бъде син
на оная злоба, моята сестра,
дето сега в гроба се търкаля.
А аз едно не мога да разбера –
този мой племенник един,
Защо на Садик така бързо прости,
а на мене все още иска да мъсти?
Аз буквите му дадох,
в християнство го предадох.
А той сега кючек играе,
за семейство със Садик и Алексей мечтае.
Как би ми се искало да му врътна
неговата шия дълга,
да му покажа, че съм внук на Спарта
и че той е нация продажна!
Но той в НАТО е и в ЕС –
даже “шест” не мога да му кажа.
Че минути на него му оставят
и този път с милост няма да ме мамят!
Само чакам аз Никола –
глупостта си греховна
да покаже пред света,
пък тогава ще го насоля!
Chapter 27: Хвани ме за…! (Стих на Садик)
Chapter Text
Гледам аз в колибката една,
прах да не зашава там,
никой да не киха
и към доктори да не тича!
Моето Ники нехае,
че в планината не може да се мечтае
за автобуси и метро,
но пък затова ми е злато!
Навсякъде си ходим пеш,
да не стане планината на леш.
И много от наша страна се внимава
горски пожар да не става.
Ние в нашата колибка
дружка имаме една,
Алексей се казва тя
и ни е като детето мечта.
Понякога и Иван иде,
при сина си си стои
и на нас не ни пречи.
Той разтревожен е, аз зная,
и се чуди откъде ще му излезе края
на таз американска гражданска война,
която върху земята на сина му налетя.
Но аз имам и други грижи,
дядо Яо за високото ми кръвно се грижи.
Звъни на Никито ми мое,
иска да си го направи свое!
Този птеродактил,
като изкопаемо ми е сив,
от него келепир мога да извадя,
но не искам от хорската срама.
Какво ще каже роботът мой,
че на любовния фронт паднал съм без бой?
Никито ако оставя,
всичко мога да забравя!
И мир, че и добрата реч,
Никито ще ме отсече като със меч
от леглото ни нашо,
дори и да го моля плахо.
Затова аз го напсувах,
този дядка безсрамен,
викам му: „Ники не давам!“.
А той ми се пени и се зарича,
санкции ми предрича!
Аз за Никито в шалвари ханш си тръсках
и успях да си го тресна,
па и успях да го убедя
в мене да се влюби като в треска!
Аз Никито не давам го,
от бежанците пазя го,
та от Китай ли няма да го опазя,
дето свян не знае,
педофила му с педофил безобразен!
Chapter 28: Птеродактил съм бил! (Стих на Уанг Яо)
Chapter Text
Не съм виновен аз,
че влязъл съм във час
от зората на първия ми век
и съм почнал да чета!
Садик вика: „Педофил!“.
„Разкарай се, Яо,
Никито е мое,
ти си намери свое!“
Е, аз как да си намеря,
като няма и империя,
дето на моите години е,
без да е глътнала език,
па в гроба да е станала размита?
Садик вика: „Той е мой!“,
ама аз няма да го дам без бой!
Садик най-много на хилядолетие да е,
а Никола е почнал вече да крачи към две!
Бил съм на 4000 години...
А Никола да не би да е млад?
Станал е и той дъртак –
хилядолетие вече видя,
че и 300 години отгоре натрупа.
Ако за Садик го сметнем,
то не аз, а Никола
младо яре си пощипва,
сладост от половината си години намирисва.
Туй, че Садик като плевел порасна,
за мене не е преграда.
Аз ако не с Никито, със кого да се хвана?
Май само Гупта ми остана...
Но и той мене не ме ще,
бил съм за него „старо мезе“.
Пък и той по-млад от мене е –
е, аз сега какво?
Съдбата ми в манастир ли е, бе, к’во?
И аз се опитвам на Никола да съм симпатичен,
а той от мене без лайкчета тича.
Че да не го хвана аз –
празната му като цигулка глава
като хурка да не му я врътна, па на!
Вярно е, преди имах избор –
я Рим, хуните или един извор
на мъдрост и достоен за уважение,
дето времето му е взело името от пренебрежение.
Обиждат ме тези деца,
казват, че съм дядка.
Но милионите ми искат те –
парите не успяха да ги потресат
и малко акъл да им вменят!
И сега аз съм ерген.
Но по САЩ се не заглеждам,
че той си е направо още
бебе в малкото си кошче.
И може би аз греша,
но щом имат тези деца
конституция и военна сила,
значи пълнолетни са!
Пък и аз няма да ги карам насила
с мене да се сливат.
Аз ги уважавам ей така,
а те мене стар ме изкараха.
На двайсетгодишен мязам
и по Никито полазвам.
Ако аз нямам го това агне,
и Садик няма да го барне!
Атомни бомби имам аз,
а те – какво?
Само един Балкан!
Chapter 29: Каспичански времена (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Томас ходи бос,
на поход тръгнал е,
мръсен и невчесан,
от липса на сън унесен.
Дрехите му маркови
вече са станали дрипи, уви,
той за възглавница си мечтае,
че даже на глас ридае.
Той се тръшка и се пита
защо му трябваше на него
тук да идва, в това пусто село,
от подредения и славен Лондон
в селската и сива България,
дето е нация застаряваща.
Той прехраната си с цепене на дърва изкарва,
а гаджето му в Британия погазва
бизнесите му безчет
и се е хванала с момчето за лед.
Той в любовта вече не вярва,
иска само на британска сватба
да се яви пред пенсионери одъртели,
дето английския го знаят,
но за козички си мечтаят.
Томас мисли — заговор има!
Как така всеки има градина,
а едно „танк ю“ не казват,
и само винкела му показват?
Как може в една малка източна държава
да не се развива британска слава?
Даже тия, дето английски уж говорят,
с ръцете си го ръководят!
Българите мислят те,
че Томас е избягало дете,
и на полицията го пращат,
че той и на тях трябва да плаща.
Искаха дори
в пандиза да го заведат.
Но Томас милият, нали,
примоли се, и те дори
малко хляб мухлясъл му дариха,
па го пратиха на тепиха.
Но Томас от органите на реда не го е страх,
все пак си е британец без грях.
Той от Пенко си се пази,
гледа във изпражнение от пантера да не нагази.
Пенко Върколака знае,
че Томас в Североизтока витае
като млада самодива,
дето бяга от Пенковата сила.
Пенко сега баща е
на пет мутанта от пантера,
но сърцето му още знае,
че Томас някъде там е.
И Томас бяга и се моли,
че ако ще и просяците голи
да му се наложи да облече,
поне Пенко в леглото няма да го завлече.
Има само една искрица
в тъмната каспичанска улица —
Томас беше чул оттам,
че имало католически храм!
Той не беше католик,
но майка му, бивш войник,
латинския го беше накарала да научи,
та с чужд език да сполучи.
Томас надежда имаше една —
че попът езика римски поназнайва.
Над главата му вали,
а той до дърветата е и нали...
Знае той, че ще го тресне Бог отгоре,
че му идва нанагоре.
Томас дали ще се спаси,
или Пенко ще го повали,
да го направи баща на пантерско-върколажки мутанти —
малки, сладки и вече педанти!
Chapter 30: ИМЕИ-те (Стих на рептила госпожа Майер)
Chapter Text
ИМЕИ-те са четирима,
те са цяла дружина.
През интернета необятен
препускат като конник страшен,
от апокалипсиса силно заплашен!
ИМЕИ-те кимчи обожават,
не обичат много да се хвалят.
Тях от пандиза ги вземахме,
на луната ги закарахме.
Кимчито им свърши, ох, уви,
и те си вдигнаха на бунт, нали...
В затвора в Северна Корея са лежали,
като вино там са отлежали.
Знаят те как банки да стопират,
дружките на Епщайн мира не намират.
Даже и на роботите не прощават,
че са щипали ученички,
дето са били яки пички.
Но къде ще му излезе края?
Тръмп Швейцария няма да защитава,
а златото ни нацистко —
грабна ни го непокисто!
Този рептил, този Никола,
ни взе даже и ходенето до мола!
Франкът още се държи,
но докога, не зная аз, уви.
Банките пък, за калпак,
отварят сметките пак
на руски олигарси,
че чак и на лордове британски!
Не знаят ли тези серсеми,
тези кухоглави хиени,
че Швейцария с крадени пари царува,
но скоро може да робува?
ИМЕИ-те всичко ми взеха,
даже нямам РедБул за пред шефа.
Фабиан пак почна драма,
моралът на Елиза ръжда хвана.
И бих била горда аз,
но в този заветен час
в офиса на Swisscom мръзна,
с една истеричка за един рутер зъзна.
От години рептил в Швейцария съм аз,
но бабите народни
искат да говорят с деца родни.
На мене ми казват, че не ме разбират,
а аз това едва им го разбирам.
Пращам ги вещиците гневни
на агентите от Берн верни.
Те със бабите някак се разбират,
а моите таргети надолу се разбиват.
И как да водя Анонимните аз,
като съм пред уволнение в този час?
Chapter 31: Ода за Кауфланд-а (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Заплатата дойде,
Ликувайте, народе!
Или поне аз, Пепи,
Преди телефона да ми зацепи!
Моята заплата –
символична е тя, не е златна,
но това няма да ме спре
багажника да натоваря
и със промоцията да се захвана!
Двайсет години Кауфланд гледам аз
и казвам си – ще ям като принцеса пак!
Гледам, грабя и подреждам,
магазина си набезвам!
Тоз грабежен набег,
направен с едно наум,
че като се върна вкъщи,
на месар ще се направя,
за разфасовката ще си се хвана!
Дай две патици, леко замръзени,
и пиленце едно –
жълто, мутирало и то,
незнайно откъде,
Господи, да не е от Чернобил поне!
И на агнешкото не прощавам,
с три пакета се запасявам,
от витрината пък аз
купих си телешко и свинско пак,
ще си го направя на кисета
и ще си го готвя до края на месеца!
И зеленчуците, и плодовете не забравям,
ябълки и круши грабя,
пъпешите скъпи подминавам,
но и капинките не ги забравям!
Стигам до топлата витрина,
грабвам си едно
пиле печено,
ще го ям аз три дена
и ще съм си уредена.
Но при пресния хляб
баница с тиква няма пак.
Има само едни малки
рогчета, безбожно сладки.
Оглеждам си се аз,
пица решавам да взема в този час,
че като стана в пет,
да не ми се прияде филийка с мед!
И що да видя там?
При пиците вкусни
има и много закуски!
Баниците с тиква са безчет!
Вече ми се привижда за топенето мед!
И не ми пука на мене,
че замразени са те,
свити са и готови
за фурната от бабината къща моли
моето сърце,
че и сладкокусното ми небце!
Гледам аз колбаси да отбягвам,
свинско и телешко полазвам,
аз може и дама да съм,
но селото не ми е чуждо –
разфасовала съм ярета с дядо дружно!
На касата ме гледат всички,
все едно съм страшна пичка,
баровка една
със сметка от триста евра.
Чудя се аз какво толкова купих,
може би тоалетната хартия
съм я взела на поразия
и без промоция и то,
че струва колкото злато.
Платих и не се разплаках,
количката навън си подкарах,
тя завой не можа да вземе,
щеше да прегази цяло гълъбово племе.
И що да видя аз?
В приложението забравила съм аз
купона за храната да активирам,
а точки имам аз,
ама не съм влязла в час!
Но пак ми е добре,
няма само лютеница да си мажа,
с агнешко положението ще замажа.
А Кауфланд-а?
Е… другият месец пак ще го полазя!
Chapter 32: Няма страшно, бе! (Стих на Коткарката)
Chapter Text
От шест години пиша аз,
вече двеста литературни повърни
съм написала в зори,
вместо да си спя –
лаптопа си следя.
В началото бушуваше
Музата ми една,
като Мерцедес беше тя
и по една история на десет дена от мене отлетя
за читателите американски,
дето не разбираха маниерите балкански.
Казваха: „Грамарли вземи,
много неграмотно пишеш ти!“ –
и се наложи да платя
за тази програма.
Пишех аз сама,
от читателите – нито дума.
Тежки времена дойдоха,
на работата изпуснах потока.
Докато си намеря
нова занималня
за моята Муза непокиста,
се хванах на една измамна листа.
История моя
исках Уебновел да събори,
че да им покажа аз,
че мога да пиша в час.
Но китайците от мене
искаха да стана част от тяхното племе,
по пет хиляди думи да пиша
и във вярност да се вричам.
Платиха ми едни
двеста долара, нали...
с месеци уж ме четяха,
но безплатно, уви.
Искаха китайците
на киборг да стана.
Мозъкът ми каша беше,
като бебе ми се ревеше.
Време имах аз да пиша,
но бабите пред блоковете глави клатят
и „нехранимайка“ ме назовават.
Намерих си работа аз
в телеком, и то завчас.
Немския сама си го научих,
но, уви, не сполучих.
Аз на немски можех да пиша,
но говоренето трудно беше,
а бабите и дядовците швейцарски
се дразнеха на акцента ми балкански.
Питат откъде си –
казваш си ти честно,
те затварят мигновено
и таргетите ти се сриват челно.
Дискова херния ми донесе
тази работа, добре платена,
че ме държаха на студено
и от нерви си вехнех безцелно.
После за друг телеком се захванах,
там уж с чат е по-лесно,
а пък клиентите ме плеснаха през чело
и ми докараха срив като на безглаво чучело.
Най-сетне намерих си аз
работа нормална,
с клиенти мили,
дето в психиатрия не са били.
Вие сигурно се чудите
защо го казвам аз това
и мръсните ми ризи ви показвам,
така, все едно ще ви наказвам.
Няма да трия повече, обещавам!
ОПА-тата не ги завещавам.
Най-сетне пиша аз нещо с мирис,
а не исекай или виц,
дето и дете не би ги чело.
Килимчето ви няма аз да дръпна,
на ОПА шалтера няма да изтръгна.
Дори и ботове да ме нападнат на развален английски пак,
„Delete“-а няма да натисна.
ОПА за мене е нещо,
което не е само смешно.
Новините истински използвам аз,
а не просто битки с гоблини и вещици,
дето за бягство от реалността добри са,
но пренаситили ви са.
Аз не мога да гарантирам,
че ОПА ще довърша –
не защото ще се изморя,
а защото смъртна съм жена.
И ако ми е писано
преди ОПА 1000.0 да се гътна,
ще разберете вие първи,
че аз запътила съм се
към облака небесен
или към пъклото – с демон на рамото бесен.
ОПА на мен ми даде
мисия в живота ми една.
За вас всеки ден ще има глава,
докато аз си дишам,
слушам и си пиша
за Никола и Садик,
за Алфред и Иван,
и за Елизабета и нейните деца,
с които Родрик дари я.
Страшно няма!
В България, мирна и спокойна,
война засега няма!
А ако пък ли дойде –
кепенците няма да затворя,
аз и на таблет мога да говоря
за абсурда на днешното време
и за загубата на едно племе.
Chapter 33: Supernatural (BG) (Стих на Димитър)
Chapter Text
Самодивата една
мисли си, че отлетя
далеч от законния ред,
че в гората да прави сеч!
Но аз съм млад съдебен изпълнител
и наема ѝ ще взема,
пещерата ѝ ще завзема!
Тая ми ти вещица стара
боклука си изхвърля през дувара
и мисли си тя,
че кенчета от Ред Бул ще търпя!
С нотариална покана въоръжен съм аз
и съм готов
нейните бакии да оправям,
със дух смело да се сражавам!
Тя мисли си, да,
че очите ѝ червени
мене са ме попилели
и, видиш ли, аз
от страх съм се попикал!
Но боксерките ми бели
сухи са и са цели,
на Ленор миришат те –
аз не съм зверче!
Съдията си ме праща,
даже България ме запраща
от тая самодива
наем колкото за нива
да ѝ измъкна през носа
и да ѝ завъртя полюса!
Имам си аз
кръст и светена водица,
от селската църквица вземати –
чак и попът ме позлати!
Вика ми тоз стар герой:
„Тая жена лоша е, момче,
малко ли момци изяде?
Пази се ти,
да не изгориш!“
Аз се надявам тайно
самодивата да откаже наема явно,
че да я прекръстя аз
с пистолета ми с отровен газ!
Пък после ще изчистя
кости животински и човешки,
появили се там
от жални грешки.
Тези хора са умрели,
самодивата са възпели,
но аз ще разоря
таз кървава самодива.
И в пълна бойна готовност съм аз,
с винкел да ѝ се оплатя!
Chapter 34: Дядо Славой – Супергерой! (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Попът в Каспичан не знае
хляб и вода как да си пожелае
на езика римски –
сложния латински.
И плаче Томас пред вратата
на църквата течаща,
от покрива и комина –
Господ скоро ще я прибира.
Томас не може вече,
смелостта му изтече
като вода през сито –
тя се изля по шасито.
Плаче Томас като дете малко,
едно дете го гледа сладко –
то в количка е една,
майка му с телефона снима па.
Да го постне Томас във Фейсбука,
да си получи лайковете тя,
че е добра душа,
съдбата на Томас споделя,
с телефона си не ще да се разделя.
Плаче Томас и не знае
защо не може да ридае
вече с цял глас,
сълзи да лее пак.
Идва един дядо,
пачата с телефона прогонва,
със бастун я подгонва!
Тя си взима детето,
лайковете си брои дето
от сълзите на Томас ги е взела –
с тях тя света ще тръгне да превзема!
Дядо Славой,
член на ООБ е той.
Неговата баба, кат разбрала,
че той още има
скоросмъртница от лани,
от къщата го изгони,
в ООБ го заточи.
Дядо Славой до Томас сяда,
кърпичка му подава,
по гърба го потупва
и в ръката му слага една тухла.
Това е Нокия архаична,
направо титанична!
Томас дядо Славой в очите го поглежда
и се чуди дали и това не е смешка.
— Давай, сине, обади се —
казва старецът смирен, —
телефонът не е развален.
Аз за роуминг ще платя
и хляб ще ти даря.
Това го казва той
на английски развален,
Томас много се разчувства,
чак стареца си гушна.
И звъни той
на майката си родна,
да му прати частни охранители –
да го вземат тези юнаци,
че той да се прибере,
България лош сън да е!
Томас с майка си говори,
ридае той и се надява,
че тя обича го все още
и за мъртъв не го мисли още.
Дамата стара
наистина не му затваря.
Всичко урежда тя.
След два дена излетя
Томас от България.
А дядо Славой
плати си сметката без бой.
Едно нещо безценно направил,
следа оставил.
Chapter 35: Здравец закичи (Стих на Никола)
Chapter Text
Здравец закичи,
за войната недей да мислиш ти,
остави ги тези братовчеди
сами да си правят отчети.
Все пак, като се млатих аз
с братята мои,
никой не крещеше в Хага
мене в кокошарника да ме затваря.
Кръстът украсен е,
от цветя едва се вижда та,
гледам ги двама –
баща и син,
лика-прилика,
светли като звездица.
Алексей на Иван кожата одрал е,
че и очите му е взел,
да не може никой да каже,
че слънцето на Иван не е.
Взима си детето от кръста здравец,
ако и да не е православен.
И Иван си взима,
а очите му с вода се наливат.
Той във война е,
но пред детето
се прави, общо взето,
че нищо не го боли
и при него не ръми.
Детето и то –
малко хремаво е то,
хората му се бунтуват,
преди изборите негодуват.
Аз постни сърмички съм сганал,
боб и маслинки съм сложил
на масата отрупана –
скоро може би и счупена.
Питките с кръста са топли,
чувам на Иван тихите вопли.
Той си казва – до тоалетна ще ходи,
па излезе като от окопи.
Оставих аз Алексей
със Садик да е.
Излязох и аз,
да видя брат ми как
болката си преглъща
и сърцето ми разгръща.
Викам му: „Няма как,
поне днеска стой на крак,
детето нищо да не вижда,
в кошмари да не се свива.“
Иван лицето си търка,
давам му аз една носна кърпа.
Той я взима и ридае.
Главата си на рамото ми сложи
и на мен ми се наложи
да седна аз,
че иначе ще падна в този час.
Иван ридае, аз държа го,
за него нищо не мога да направя –
ЕС не позволява.
Този проклет съюз,
дето само ме разорява.
Тупам го аз по гърба,
мъча се да разбера
как така силното ми братче
сега в прегръдката ми плаче.
И може би това
е най-злобната шега –
на празника прекрасен
има в семейството ми хаос страшен.
Аз стоя там,
студено му е и на него, знам.
Но той така не иска
мене да ме изтиска.
Става той, залита,
па ме пита за водица.
Оставям го аз
сълзите да си забърше,
но той болката не може да замете
под емоционалното си чердже.
Влизаме пак двама,
вътре не е забава –
Алексей превил се е на две
и кашля той като магаре.
Погледа ми Садик намира,
дето зъбите си стиска
и иска да поиска
световния ред да пренареди,
че Алексей да не загуби.
Баща и син се прегръщат,
а ние със Садик
можем само софрата да наредим
и с тамян да окадим.
Chapter 36: Исперих (Стих на Коткарката)
Chapter Text
Исперих вечно си е тих
и в девет часа се събужда сит,
а каката от EasyPay-а
на работа е вече тя,
но вътре е толкова студено,
че с яке си стои –
отказва студа да я срази.
Жива и здрава да остане,
бастион на нормалността си е тя,
и помогна ми да платя
сметката за Вивакома,
дето мен от портала ме изтриха,
но последната ми фактура искат да платя,
че иначе ще патя, да.
Разхождам си се аз,
до парка стигам в този час,
в малката къщурка-библиотека
тече Великденска епопея!
Там книжки има,
но всичките за Исус са,
поп в църквата още няма,
но в парка пропагандата остава.
До паметника на хана велик,
на хана Аспарух,
едно табло за Тракийската гробница има,
останало от миналата година.
На него пък, ех, не ги е срам,
два плаката сложили там –
че коса ще се купува,
че и датата за стриженето са оповестили.
Сиромасите са известили
да дойдат да ги стрижат
и те на опашката се нижат.
Колко ли биха дали
тези нeпоскисти,
на жените плитките да вземат –
тия са живи садисти!
И докато някоя дама
косата за последно с пяна
си чисти тя и се чуди
детето как да не пробуди,
че да не чуе то
как майка му си плаща тока.
До сградата на Овергаз
три знамена са закачени –
мръсни, сгънати и сиви.
Пак добре, че на трибагреника роден
зеленото не е изсветляло
и на синьо не се е превърнало.
Контейнерите пък
с детски рисунки пак
изрисувани са те,
все едно клошарите няма да ги ровят,
за коричка хляб от полицията да ги гонят.
До детската градина пък
изрисуван е някакъв плъх,
или може би къртица,
от някоя даскалица.
И абсурдно е, нали,
на едно табло
почивки да предлагат?
С група се надяват,
че ще им се хване някой –
за 400 евро сякаш
до Рилските езера да се изкачат.
Исперихчани мили,
дето масово ще ходят
до гръцко или турско,
че да ги третират като хора.
Ходя си аз,
на слушалките пфонка филтрира
ругатните на едни индивиди мургави,
дето пред едно магазинче спорят
и с краката си потропват.
И много се чудя аз
дали да не сложа моите книги в този час
в парка, че да прочете
народът исперихски малко Иво Сиромахов,
Че поне хумора му познават.
Но най-вероятно за подпалки ще станат те,
защото народът не чете.
Има си пък и „Моята библиотека“
с повече от 120 стари книжки леки,
с хумор налети.
Крача си аз,
слънцето да си видя пак.
И тези ми ти улици родни,
където плочата на хана
грил бар украсява.
И не зная аз
кой е най-големият абсурд в този час.
Дали че никой не смее да припарва
в квартал „Запад“,
дето и National Geographic не смее да полазва,
за да разбере циганската тайна –
как тези ми ти не работят,
а имат за кюфтета
и за други мезета.
Chapter 37: Пенко Blues (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Пенко върколак е от дете
и неговото разбито сърце
Лилка не може да укроти,
че тя с деца е, нали?
И докато пантерата черна,
с боя по кожата си стара,
малките обгрижва
и от сърце ги облизва,
седнал е Пенко на един пън
и се чувства като тъпан.
Той може да усети,
че Томас за него скоро няма да се сети,
че Томас България пред богаташи ругае
и само острова си знае!
Пенко седи и ридае,
децата си не ще да знае,
че те пантерчета са зловещи,
имат Пенковите плешки.
Пенко размишлява и решава
с други неща да се занимава –
той Лилка остави,
със една самодива се задоми.
Тя поне на жена прилича,
нищо че в очите ѝ искрица
блести – злобна и кръвожадна,
за месо от финландка жадна.
Но какво да види той –
жена му влязла в бой
с един млад съдебен изпълнител,
от звезда злокобна орисан.
Пенко на върколак става,
акълът му го предава
и хваща се той –
на мъжа налита на бой!
Димитър винкела размахва,
самодивата с един тиган го смазва
и той не знае откъде
на главата дошло му е.
Пенко казва: „Не!
Човекът не се яде!“,
а самодивата му мила
един шамар му зашила!
Как така ще ѝ казва на нея
откъде да си намира вечеря?
Пенко издивя –
подхвана я той, я!
Почна да я хули,
духът ѝ се разбуди –
че видиш ли ти, тя
недостойна е да му роди деца!
Самодивата се вайка,
съска и с ръка маха,
че деца от него не иска
и е почнало от него и Димитър да ѝ писва.
Пенко бяга през глава,
Димитър – като на шейна –
вози го той на гръб,
че да спаси майка му от скръб.
И той решава тогаз,
че нито Лилка, нито таз
Томас да заменят могат
и че само за носа го водят!
А Димитър, като се свести,
Пенко с чесън замери –
малко тъпо му беше,
митологията не знаеше.
Че Пенко вампир не е,
а просто стар ерген,
дето Томас изостави го.
А той от своя страна
остави си жена с деца –
Лилка някъде там
ближе си пантерчетата без срам
и не иска и да знае
Пенко как се старае
на Димитър да обясни,
че чувствата му към Томас искрени били.
Chapter 38: Google AI Ultra (Стих на Коткарката)
Chapter Text
За Про платих си аз,
Геминито ми влезе в час.
Моите читатели едни –
не коментират те, уви.
И аз моите неща
през Гемини ще ги простра –
да ги лъсне и той,
че да не ям от старата ми класна по български бой.
И всичко добре си беше,
но уви, писано беше
Гемини-то да актуализират
и играчките ми да стопират.
Преди месец-два
Геминито ме разсмя
със дълбоки проучвания смешни,
мъдри и човечни.
Той ми каза на прост език
защо светът е във цвят сив
и защо са се провалили
нашите деди славни.
Беше всичко топ,
на Гемини-то му трябваше поп,
че аз въпроси му задавах,
логиката му наблюдавах.
Бях го питала дори
дизелът от рапица как гори –
във фенфика си го сложих,
на Гемини всичко заложих!
Аз не съм писателка известна
и моята не е лесна –
на работа ходя,
че срещу глада да се боря.
И ако някой от тези,
дето пишат с протези,
купени от министерство
за създаването на културно наследство,
накарани бяха
след осем часа в чата
нещо да си драснат –
щяха да истерясат.
Пиша си аз неграмотно и бързо,
после на Гемини му давам първо
всичко да ми прегледа
и запетайките ми да огледа.
Той казва ми: „Браво!
Работа свърши и имаш право
котето Стоянчо да си гушнеш ти
и в почивен ден работата да забравиш ти!“
Но сега от няколко дена
актуализираха го пак.
Банерът за Ултра там е
и ме гледа като хъски във впряг.
Аз кликнах от любопитство,
кръвното ми кипна титанично –
как така промоция за тях е?
За тях сто долара и кусур мечта е!
И се чудя аз
дали пари не събира Google в този час,
глобата си от Русия да заплати,
със нея да се помири.
Но Гемини казва: „Не!
Глобата осемнайсет нули има, моме.
И цяла България за Ултра да се абонира,
и за първата вноска не стига.“
Аз натискам отстрани,
че да ми провери
Геминито за Румен Радев
в Про режима достоверно,
че иначе не му е верно.
И какво да видя там?
Банерът проклет –
мисли се за кмет
и ми смигва на берекет!
Аз Ултра няма да купя –
това си е в Кауфланд една цяла покупка
на свинско, телешко и патешко дори,
дето пълни фризера, нали?
Геминито ме убеждава
на банера да не давам слава.
Той ми каза още –
оплакване да пратя аз,
за да влязат тези ми ти в час!
Но на Google не им пука,
че плащам си и пукам
на промоция храна,
и за тях нямам пара.
Аз Про имам и ми е нужно
да си го използвам този ИИ дружно,
с неговата версия страхотна,
дето даже познава моята котка.
Вече от месеци ми служи,
той хвалбата ми заслужи.
Но тия от Google, за пари жадни,
са си направо кръвожадни!
Chapter 39: Сняг вали, вали (Стих на Никола)
Chapter Text
Сняг вали, вали,
всичко побеля.
Пак ще рина аз.
Мама му да е*а.
Не ми стига вече,
че от неделя не напече
достатъчно силно,
че да ми изсъхне прането стилно.
Аз с други неща се занимавам,
семейството си се мъча да оправям.
Братът — във война,
стана тя една...
А малкият Алексей
с вулкан се бори, ей!
Докторът остана,
даже не трябва да го будя.
Цяла нощ до Алексей стоя
и за минута не мигна.
А Иван на поста си стои,
на Алексей ръчичката държи.
През устните му бледи
руска реч се рони,
на молитви става тя.
А детето не се събужда
и милостта божия му е чужда.
И може би
еретик ще ми викат пак
вуйчо ми и брат ми Вук,
дето си ме мразят на пук.
Но аз на Бог не се надявам,
пред тотема издивявам.
Не съм го поглеждал от дете,
но не ми дреме.
Хванах си аз заек,
па му разпорих корема,
сложих го пред тотема,
па ме хвана една хрема.
Вярващ не съм аз,
но от колибата ми малка
чух аз Садик да се вайка.
Тичешком към него се спуснах,
че да не види тотема той,
на който баща ми се е кланял
и с имперска кръв се е калявал.
Детето будно е.
Иван го гледа и се мъчи
на силен да се прави,
докато болката и него го мъчи.
Аз знам, че всичко цена има,
и явно хремата е тази,
дето от детето към мене лази.
Но аз вулкани активни нямам,
само съвест мръсна и зла,
дето крещи ми,
Бог че съм предал
и на демон съм се врекъл.
Бог мене ме остави
пет века в кома да гния,
костите ми да пропие
със слабост той,
като на незнаен роб.
Но аз знам какво ме събуди,
и гледам Иван — видиш ли,
и той това го знае.
Само дето той тогава пред тотема
яре беше разпорил
и с демона беше говорил.
Ние и двамата си мълчим,
че детето да не лишим
от надеждата невинна,
че татко му и чичо му човечни са,
че даже са и вечни.
Иван на демона робува,
сега на прищевките му козирува.
И аз съм вече във калта,
и портата зейнала,
към ада си ме води,
Тангра сам през нея ще ме проводи.
Chapter 40: Без крале (Стих на Алфред)
Chapter Text
Стигнах незнайно откъде
до площадите безбройни,
с полицаи бойни
и за справедливостта негодни.
Живеех си аз
като принц във тази част
на света необятен,
но дойде подстрекател.
Като робот започна той,
мисли само за бой.
На Иран се зъби, да,
и войната започна.
Може би дори
Израел да ме гневи,
че той мене използва —
злъчката си извозва.
Но ако не беше Тръмп,
онзи оранжав трън,
нямаше как
Израел във войната да ме заплете
и с кръвта на моите юнаци
прокълнатата си нива да оре.
Аз мъча се вече отдавна
да си върна славата ланна,
но драма и бой,
па и вечен позор
чакат ме тука
като рибарска кука.
Аз мирно си скандирам
и не парадирам,
че искам кървав метеж,
да не стане всичко леж.
Имиграционните служби
много смело го раздават,
но те на мене са ми чужди —
хорските права не защитават.
Има вече много
убити отново.
В този ден красив
със страх ме порази
онзи киборг нещастен,
онзи педофил злострастен.
Аз евакуирах си ги всички,
малките ми дечковци добрички.
А сега по-големите от тях
телефона ми не вдигат
и мене ме игнорират.
Аз провалих се като баща,
децата си не можах да защитя.
В Южна Америка ги пръснах,
а Алексей на Никола тръснах.
Сега надявам се аз
моите бивши врагове
милост към щатите ми да покажат
и от мъст да се откажат.
Сега разбирам на Иван какво му е,
какво направи с него таз война —
че той на сестра си посегна...
И Алексей разпозна,
че не беше герой той
и налиташе на бой.
И си мисля аз
сега, като съм почти в несвяст,
докато полицаят ме рита,
а друг на репортера налита:
Дали след година-две
ще мога да го погледна в очите това дете,
дето на Иван прилича,
а на моя флаг се врича?
Дали ще ми прости то,
че не удържах навреме зверо,
и че дори и в неговите земи
човешките права — погазени —
аз не можах да защитя
и дори не мога да си простя?
Chapter 41: Бухала зелен (Стих на Никола)
Chapter Text
Бухала зелен,
Като терорист въоръжен,
Със заплахи и закани,
И със разстрелите от лани.
Лудвиг езика си ошлайфа,
Не ми минава номера с мойта баварска гайда,
Той не ме разбира вече,
И санкцията се завтече,
Мене да ме вразуми,
Езика му да се научи,
И то преди
В Брюксел да се съберем,
Че да решим кой да оберем.
Пише ми Дуо:
„Преведи, робе,
Как на немски се казва:
Мечката ябълката изяде.“
И аз се пуля и се чудя,
Тоя бухал дали не изкука –
На кого ще му трябва един ден
Да знае това как да го събере?
Но аз послушен съм и зная,
Че иначе няма да му видя края.
Превеждам аз, без да протестирам,
Агресията на Бухала стопирам.
И слуша ме Алексей
Как съм се зачел,
Над немския как се пуля
И се мъча да го разбуля.
В началото беше лесно,
Но после стана леко смешно –
Като дойде акузатива,
Па и датива ме затрива,
И аз се чудя и се вайкам,
Че от нищо не схващам.
Немският е труден,
Бухала в три сутринта е буден
И ми праща СМС,
Че ще ме изхвърли за смет,
Ако не стана веднага
И с урока не се хвана.
Аз всяко изречение повтарям,
Речника от умора не отварям.
Мъча се да разбера от контекста,
Ама ми е мъгливо като в треска.
Носът ми се запуши,
Явно на него не му се учи.
А аз на стари години
В юнитите газя.
Садик ме гледа и ми помага,
Той гастарбайтери има много
И немския си го говори,
Но с Лудвиг не ще да говори.
Пак не го пуснал в ЕС,
Тоя блондин безобразен!
Страх го е Садик да не завземе
Пленарните зали на нашето европейско племе.
И докато аз над генитива се пуля,
Лудвиг пак лудува.
Полицаи в храстите си крие
И мрежи от бодлива тел си вие.
А аз съм вкъщи на топло,
Пред таблета прикован,
В екрана ококорен
И се чудя аз
Защо немският е толкова злокобен.
Викам си: ще си почина,
Дай и малко холандски да мина.
Гледам аз първата дума –
Душата ми се бунтува.
Първата дума се пише странно,
И на мене не ми е забавно,
Когато научих аз,
Че и с холандския няма да вляза в час.
Минаха времената,
Дето руският портите отваря
И в СССР-а проекти дава.
Аз и английски зная,
Ама Алфред сега се задавя
Със собствените си политици,
Че чак и английския заравя.
И се чудя аз дали
И тези езици западни,
Като Есперандото ще станат
И в забрава ще останат.
Chapter 42: Кокошката (Стих на Уанг Яо)
Chapter Text
Малко бях изморен,
но си беше още ден.
Моят робот не ми дава
следобедна дрямка да си направя.
И гледам аз новините
в Тик-Тока ми епичен,
дето цял свят се мъчи
с напън титаничен
от мрежата да го смъкне,
оръдието ми за разузнаване да гътне.
И чета аз — в Австралия
имало кокошка една,
дето държавна сграда искала да инфилтрира.
Може би от цените на царевицата разбира?
Гонили я полицаи,
изпотени и напрашени,
мъчили се те, горките,
на въпросната дама на ноктите
белезници да ѝ сложат,
с глоба да я наложат.
Чета го аз това
и мисля си: „Евала!“
На животните козируват,
на хуманността робуват.
Таз кокошка ако беше
се заблудила и решеше
в моя държавна сграда да ми клочи,
моята охрана щеше да я сготви на каменни плочи.
Гледам аз и се посмивам,
хиля се и се облизвам,
че пиленце ми се дояде,
а моят шеф все ми писка:
„Уанг Яо – стига яде!“
И той си ме притиска,
за да остана млад,
да ям като юнак.
Не че ми трябва,
но „стар“ съм бил аз...
Ех, щом трябва,
на бамбук и ориз ще мина пак.
Chapter 43: Скуката (Стих на Садик)
Chapter Text
В тази колибка малка
няма никаква залъгалка,
освен телевизора дребен,
дето направо си е древен.
Аз гледам и се пуля,
слагам очилата,
да видя на Хюрем сълзите,
дето рони ги заради злите —
майка и дъщеря,
Валиде и Хатидже!
Алексей до мене е,
печена ябълка си похапва.
А баклавичката сладка и приятна
може да яде момчето,
но аз, общо-взето,
до залеза на деветнайсти
мога само да гледам детето.
И не му завиждам аз,
болничко е в този час.
А Никола под кърпата подсмърча
и от кашлица се сгърчва.
Не мога да си обясня аз
той как в този час
успя да настине
и мене да ме мине.
Сега аз, гладен на вода,
на козите трябва да давам храна,
да ги поя и да ги зобя
от зори до късна доба.
Никола вече три чайника чай свари,
със сополи ги напълни,
а Алексей горкият
цяла тава вита баница помете,
че и петмеза се затече.
Иван и той нагъва,
пред моите очи напъва
колана на панталоните си той,
дето упорито не пада в бой.
Аз чак след залеза ще хапна —
я маслинка, я боб,
и ще се наям като гузен поп!
Но дотогава
ще ги гледам аз —
единият как чай за лечение унищожава,
а другият как е влязъл в час
на Шекер байрама,
Който ходжата още не е оповестил с напевен глас.
Chapter 44: Миротвореца (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Томас ядеше си калмари,
но не беше по шалвари.
Ориента беше го намразил,
в окопите на британския Хай Лайф беше полазил.
Пращат му пратеник те,
от едно британско дете,
дето повече власт от него има
и дядо Крал си има.
Казва му детето:
„Томас, до морето!
Онова, Черното,
да заминеш, дето
руски подводници плават
и украинци с дронове се сражават.“
Изпадна Томас в паника, уви,
чак на две се той преви.
Че за да стигне там,
през България трябваше да мине
и рискуваше той
Пенко да го срещне пак
и да му покаже любовен байрак.
Но Томас нямаше как
на принца „не“ да каже.
Ако и да беше дете,
пак щеше да го накаже.
Той си поплака скришум,
частния си джет натовари.
За България три куфара приготви —
този път със евро,
че да не чака на един дедо.
Качи се той.
На новия си телефон
снима си частното летище
и извади си той кръстче,
па почна да се моли
в България да не ходи.
Но, уви, съдба!
Един дрон го събаря.
В Ново село него —
при американците, уви.
Дето на Томас вяра нямат
и базата си защитават.
Томас им обяснява,
че той не е от Ислямската държава.
Пратил го един принц
Украйна с Русия да помири,
като сладко ги подкупи.
Генералът мир не дава
и на Томас заповядва
в карцера да влезе той.
Че иначе ще го съди
и ще стане чист позор.
Томас в карцера си сяда,
дават му даже нова премяна.
Стои той на тихо и сухо,
но слуша с едното ухо:
дали принцът ще се сети
за Томас и неговите съвети.
Обединеното кралство просто да плати
за газ от американците, нали?
И те много имат,
но не могат още да го рафинират.
Че няма искане за него
и всички търчат по руското его.
Chapter 45: Захарче прогнило
Chapter Text
(Мотивация за пухкави дами от Коткарката (пухкава дама))
Захарче прогнило,
ти мислиш, че си ми мило,
но аз в твоите бели кристали
виждам само кинжали.
Цял живот аз ти робувах,
със шоколад ти козирувах.
И даже когато трябваше да избера
между наденица и „Своге“,
пак не гледах здравето си мое.
Цял живот ме ти владееш
и от благинките ми се лееш.
„Кофти ти е, а, девойче?“ –
казваш ти, гадно разбойче. –
„Я Фин Млечен ти хапни,
мъката си удави.“
Станала съм цяла бъчва
и в магазина за дрехи не мога да сполуча.
Караш ме ти мене да се стягам
за финалната сиромашия,
със един бонбон „Линдор“, лепнал се на шия.
Бях спряла да ти давам
грешни пари за сладки неща,
дето струваха повече от изварата.
Но после ме хвана ставата.
И аз вместо да ги дам
за лютеница или айвар,
тъпчех се със „Сникърс“,
докато ти замечтано
гроба ми гледаше забляно.
Но аз от един месец вече
рекох: времето ти изтече!
Няма да ям сладко аз
и ще вляза в старата ми рокля,
дето миналото лято си я купих,
и като спря да ми става,
в кутията на срама я поставих.
Направих аз грешка една
и това не е шега —
сока аз не отказах
и пролука ти оставих
да ми бъркаш в мойте рани.
Но от две седмици и това
остана просто една стара глава
в живота ми спокоен,
дето си е даже и достоен
за една усмивка ведра —
даже и блажена.
Казах аз: връщане назад няма,
сладкият кораб отплава!
Първите дни ми беше страшно,
мрачно и неприятно,
но стана чудото то
и аз към шкафа — онзи зверо
с лакомствата — не поглеждам,
с фурми си замезвам.
И ти ако си мислиш,
че при тебе ще се върна,
мога да ти кажа аз,
че настъпил е твоят предсмъртен час!
Аз три килограма свалих
и един труден завой свих —
мозъка ми от възпаление да спасявам,
с писането на ОПА! да се залавям!
Преди, когато бях още млада,
пръле на двайсет и пет при мама,
пишех по пет хиляди думи на ден
и то на английски развален.
Пишех ги с четири пръста,
на клавиатурата клавиша изтърках.
А сега, захарче прогнило,
с десет пръста ще стана литературно жило!
И ще видиш ти тогава,
че мозъкът ми не е за смяна.
Той ще се оправи един ден,
а ти няма да се докопаш пак до мен!
Chapter 46: Ода за храстите (Стих на Лудвиг)
Chapter Text
Стана тя една,
полицията ми я спряха,
едни брюкселски лелки
и я затриха като подметки.
Сега принуден съм
във храстите да се крия,
крак да не превия
и по цели нощи да не спя,
мигрантите да възспра!
Казвам си аз,
докато зъзна в този час,
това за мен го правя
и аз вече ще се правя,
че проблеми нямам
и света ще спасявам.
Спрях една кола,
стана тя една,
брат ми вътре е
със дъщеря си и сина си,
на доктор да ги носи,
че на мляко мръщят се те
и нито едното, нито другото
не ще да яде.
Аз се надявам,
брат ми в тъмното мене
че няма да ме разпознае,
викам му: Паспорт!
Той ми вика: Рапорт!
Той ме разпозна,
срещу мисията ми една
като хала налетя –
как така ще го спирам
до лекаря да ходи,
като той в Шенген е
и има право
където си иска да си кара,
че децата си на лекар да закара.
И досрамя ме мене,
пуснах го без бреме,
да отиде той,
че лекарят ситуацията да спасява
и близнаците пак да си мислят за забава.
Върнах се аз
в храста след този срам,
дето мира не ми дава
и съвестта ми гузна наругава.
Chapter 47: Чайката (стих на Мичето, секретарката на Никола)
Chapter Text
Отидох в Австралия,
не тен да си хвана,
а бъкия да оправя,
дето Никола направи я
и на мен ми я изсипа.
Той филтър на устата си няма
и в Инстаграма
писал е коментар
под поста на колегата,
дето си е постнал вечерята.
Никола му писал на него
да забрави за сладоледа,
че излишни калории са това,
а с неговата семейна история
Австралия много трябвало да внимава
и на сладки изкушения да не се дава.
Онзи, разбира се, се разлютил,
но моят дебил
колибката и внучето си гледа,
и сега аз съм оставена на леда,
дето под мене ще се счупи,
а той няма да се научи
устата да си затваря
и малко повече да преговаря.
Сядам си аз на плажа,
че секретарката му каза:
„Нацията зает е и не ще
на тебе да ти отдели време“.
Сигурно си пие смути
и за Инстаграм го стяга,
но аз Никола го познавам
и знам, че той пак се готви
да не се държи, както му приляга.
Отварям си чипса аз,
хрускането ми трябва в този час,
но тогава идват те –
цяло ято от синьото море,
чайките ме обкръжават!
Екшънът ме изтощава.
Не успях аз
пакета си да спася,
те отнесоха го ясно
и аз се почувствах на тясно,
защото този чипс с трюфели е,
а аз съм още гладна като петле.
Пък и Никола много джобни не дава,
имах само за хотелската стая,
и сега ще трябва да търся аз
нещо евтино в този час
и да се моля на тоз, който слуша,
да няма чайки на съседната улица.
Chapter 48: Мисията невъзможна: Тишина (стих на Елизабета)
Chapter Text
Вече имам си деца,
гледам си ги като слънца,
но малкият Ларс и милата Кристина
мляко от биберона не искат да пият.
Пратих ги на лекар аз
и си седнах в този час
сериалче да погледам,
от стола да се огледам
какво правят моите деца,
преди да ги пратя на училищата,
дето са ги приели,
и кожите ни с Родерик за късната регистрация взели.
Но тогава търчи той,
малкият юнак – Йон.
Казва: „Мамо, мамо, Кристиян
за една играчка-залъгалка
плесница ми удари
и не иска да сме другари“.
Аз гледам към Кристиян,
но той няма свян,
а върху ръката му – един белег
от зъбките на Йон,
дето явно е влязъл в спор.
„Мамо, мамо! – вика Мария. –
Кака Наталия пие бира!“
Аз ставам и към кухнята хуквам,
защото в тази къща бира няма,
а само една ракия,
дето Никола в бирено шише я сложи
и като гост ни я наложи –
ние да сме я изпили,
че да не ни се здравето пили.
Като угасих и тоз пожар
и на дъщеря ми лека нощ предписах,
що да видя аз?
Питър по пижама
яхнал е една препарирана лама!
И аз идея си нямам
тя откъде се е взела,
но детето ще падне
и ще си изкълчи глезена.
Такива неща мисли моят мозък,
дето ме оставя
с децата да се сражавам.
А аз си мечтая за малко тишина,
дето отлетяла е на юг тя.
Chapter 49: Пенко се завтече (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Пенко уханието на Томас помириса,
докато си гонеше Лилка,
дето го следваше пак,
с децата им за капак.
Той, като разбра,
че Томас в Ново село е, да,
много се разчувства
и на Лилка осигури една нова дружка –
един грамаден рижав котарак,
че Лилка да оплоди пак
и тя него да го следва,
а Пенко да не преследва.
Но децата на Пенко не щяха
котката „баща“ да наричат,
а и те Пенко си обичат,
че даже могат и да сричат!
Пенко се превърна във върколак,
настана екшън пак,
американците си спяха,
а Пенко със една лапа
разби електрическата ограда
и си получи една прическа като награда.
Неговите пет деца
към столовата се завтекоха,
а Пенко в карцера отиде,
че да види Томас дали е
там, или това е само мечта
на върколака с мечата глава.
Томас, като го видя,
като настъпана жаба изкрещя.
Вика охраната и се моли
Господ с Пенко да се пребори.
Дойдоха американските воини,
вратата с таран я събориха
и пред Пенко се изправиха,
но той не се даде
и играта щеше да им разкаже,
ако Томас едно „плийс“ не изрече
и навън се завтече.
Пенко хукна подир Томас,
а пантерчетата пет
си похапнаха американски тюфлек,
дето с пагони ходи,
но на пантерски не може да говори.
Chapter 50: Спасете мечетата! (стих на Алексей)
Chapter Text
В моите родни гори
природата много народи –
мечки бели, черни и кафеви,
сладки, меки и дебели!
Но онзи злосторен оранжав робот,
онзи, дето кара тате Алфред да стане роб,
иска да ги избие
и ръцете си с нефт да измие!
Тате Иван казва ми:
„Хайде, не реви,
мечки са, не са хора,
ти не трябва да плачеш до умора!“
Дядо Ники пък и той
даже не иска да налети на бой,
а той това най-много уважава
и най-обича да се кара.
Баба Садик ми вика: „Чедо,
постя, гладен съм, а ти си чело,
че земята и без мечки върти се,
хайде, отиди в леглото и наспи се“.
Ревнах аз с цял глас,
тате завтече се към мене в този час,
гушна си ме той и ме погали –
на омбудсмана опашката щял да запали.
Идея имах аз една –
мечка в Стара планина
да намеря и да снимам,
че на робота да покажа,
че мечката в гората принадлежи
и че нефтът под земята трябва да си стои!
Да, ама в тази планина
даже и катеричка няма, да,
ние с тате ходим си наред
и тате сади слънчоглед.
Аз ако мечка не намеря,
с Фотошопа една снимка ще сглобя
и по този начин ще се пробвам
мечетата да защитя!
Chapter 51: Триъгълник алпийски (Стих на Родерик)
Chapter Text
Брат ми съвсем изтрещя,
Вика ми: Подписвай тука, бе!
И аз, ща не ща,
Дадох си правата над моето небе.
Сега неговите изстребители,
Моите могат да подгонят,
Но уви,
У мене има само балони и хвърчила,
Но щом иска, да ги гони!
Играх си аз с децата,
Елизабета горката,
В спалнята до ушите е завита,
И не ще да бъде част от моята семейна свита.
Много се е изморила тя,
С тези 15 деца,
Но пак си ги гледа,
И на Ларс и Кристина шета,
Като люлката им една,
Сложила е в нашата стая.
Пускаме си хвърчила,
Дракони, катерички и ята,
От ястреби и гълъби хартиени,
С децата ми миленки.
Но малкият Йон,
С брат си Кристиян се скара пак,
И дърпаха се и се биха,
Па хвърчилото им излетя,
С бясна скорост, че вятър има,
Над една германска нива.
И тъкмо си викам,
Ей сега ще извикам,
Фермера, че може там да падне,
И хвърчилото си Йон пак да грабне.
Но що да видя аз,
Завтекоха се завчас,
Два изтребителя немски,
И наостриха мерник.
Гледаме с децата,
Как гълъбът от хартия,
Стана на пихтия,
А тези военни упомрачени,
Си се прибраха в своите яреми.
Плаче Йон и се вайка,
Че хвърчилото му сега гори,
И той не може дори,
Довиждане да му каже, уви.
И аз се чудя,
Брат ми как да пробудя,
От тази негова параноя,
Дето го е увила като броня.
Chapter 52: Забрана за смърт (Стих на Фелициано)
Chapter Text
Гробището се напълни,
и нивите не успях да отчуждя,
няма място вече там,
значи аз смъртта ще забраня
и на полицията ще донеса.
Кметът казва: „Гробището е пълно!“,
аз му казвам: „Няма проблем!“
Смъртта със закон ще спрем,
нека всички да са живи,
здрави, дори и унили!
Дядо Фелипе легнал на легло,
най-лошото дошло.
Той, горкият, не може да стане,
децата му около него са
и чакат чудото едно.
Влизат моите отряди,
със системи въоръжени,
с игли заредени,
и дядо Фелипе, дето завещанието пише,
под кислородна маска го оставят да диша.
Децата му скачат на крак:
„Какво пък е това и как?“
На стареца правото за вечна почивка
не минава в този час,
и забранил съм му аз
от този свят да си тръгне
и животът му да гръмне.
Казвам им аз на тях:
„Дядо ви ако умре,
престъпник ще го нарека
и с глоба ще го насоля!“
Обяснявам им на тези,
докато на дядото му мерят зъбите за нови протези,
че ще му дам във фитнес членство
и ще го върна в състояние на младо ергенство.
Но незнайно защо ли,
вместо кислород под маската да има,
хелий сестрата му налива.
Дядото се изкикоти,
с пръст почна да ме сочи:
„Аз стар съм – каза той, –
а ти си смешник за бой!“
Но аз не се отказвам,
глобата му показвам,
както си му беше смешно,
стана му финансово спешно.
Дядото пребледня,
сестрата го спря
езика да си глътне,
че да не може да се измъкне.
На излизане му взех аз
завещанието, писано в смъртен час.
Той ако иска да умре –
да имигрира поне!
Chapter 53: Матрицата (Стих на Садик)
Chapter Text
Мляко турско пие цял свят,
а за мене не оставят,
ореoто ми да си натопя
и да си хапна аз,
изморен от работа в този час.
Кравите са депресирани,
няма ливади вече за тях, милите,
но аз решение едно
измислих и въвеждам го –
на кравите VR очила
ще сложа и това не е шега!
Сега кравичките ми пръцливи,
дето на Лудвиг въобще не са мили,
гледат сочните алпийски поляни
и дават с пет литра повече мляко от лани.
Аз мляко и айран изнасям,
на милото ми Ники донасям,
а той с кисело мляко ме храни
и за несправедливост и дума не дава,
че не му пука на него
и затова обичам си го.
Иван и той почнал да слага
на кравите такива очила,
че с тая война
не смее украинско мляко да си купи,
че живакът да не го улучи.
И сега кравичките ми едни,
в Матрицата живот си живеят, уви,
като им махна очилата –
скачат, хапят и реват,
депресират се като зоопаркски лъв.
Chapter 54: Хляб от фурна – бич глутенов (Стих на Коткарката)
Chapter Text
Оказа се нещо ужасно,
на което не давах място
да се разпорежда,
но още от зори
вайкам се и се чудя:
филийка хляб в тостера да натуря?
Правих си изследвания на кръвта,
после докторката глутена ми спря,
но аз се разбунтувах
и много негодувах!
Преместих се в родния град,
почнах пак да нагъвам хляб
и често си купувах
хляб топъл и мек,
вкусен като сладолед,
изяден в слънчев летен ден.
Но почнах проблеми да имам,
едната ми ноздра се възпалява
и сама си се затваря.
Поплаках си аз малко,
па почнах да купувам хляб
само за тате пак.
Сега се чудя и се вайкам
в магазина какво да „лайквам“,
в количката да си туря
и после да си го отнеса.
Гемини вика: „Наденицата ти лична
си е със пшеничка,
не е от месо!
И затова иска да си отиде духът
твой и измъчен,
към оня свят запътен.”
Аз се вайкам, не ща да правя
наденички от месо,
купено от „Бори Меса“,
и с него да правя диета.
Докторът ми нов –
този мъдър невролог –
каза ми: „Намали месото,
че иначе ще те навести
мъж в русо, но ти, уви,
в ковчег ще бъдеш ти
и татко ти няма да ти прости!“
Аз хиляда ОПА искам да напиша
и даже не мога да издишам,
че Геминито ми каза:
„Моме, това са 30 години забава!“
Смъкнах четири кила,
на вафлата дадох крила
и стои тя на масата лъщяща,
но мене няма да ме сгащи!
Без сладко, без глутен,
светът става сив за мен,
но искам до сто и двайсет да живея
и за абсурди да си пея.
И може би амбициозно е,
че се надявам като дете,
че всичко ще се оправи
и носът ми ще ме остави
да си спя до шест, дай Боже,
а не в четири да ритам чаршафи
и да си мисля за ошафи.
Даже и сок не мога да пия,
а вкъщи със сокове мазата прелива –
те били калории празни,
а плодовете са за мене празник.
Не мрънкам аз сега,
но имам една мечта:
ОПА да напиша,
абсурдната история на нашите дни да запиша!
Chapter 55: Любов преведена (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Томас бяга през глава,
Пенко скача до него
и го гледа леко гневно,
че не може да разбере
Томас защо не иска да се задоми
със него, па да свият те
гнезденцето си в гората сами.
Томас кръста вади и крещи
Бог Пенко да сломи,
да го избави най-накрая
от тоя чичак,
па да си го прибере, ако ще, в рая!
Димитър от храстите изскача,
с него има една рижава котка,
котето изглежда ужасено –
от Лилка едва не беше сдавено.
Димитър вика: „Пенко, стой!
Ще стане дипломатически резил
и после в нашия тил
англичаните ще дойдат,
с дронове ще ни докопат!“
Пенко в мъж пак се премяна –
а то голяма разлика нема.
Той към Томас пристъпва
и за ръкава го дръпва.
И тръгва да му обяснява
на микс от английски А2 и баварски,
че обича го зверски
и иска с него да се смеси!
Томас и дума не разбира,
почва силно да мига,
към Димитър поглежда той,
погледът му е болен от страх – ой!
Димитър, този изпълнител –
съдебен, на закона бранител,
на Томас всичко му превежда
и Пенко с една клонка замерва,
че и името си не може
на чист английски да си каже.
Томас поглежда Пенко в очите,
казва на Димитър през сълзите –
горчиви и много гневни, –
че той за този отбор не играе
и ако трябва, в посолството ще роптае.
Димитър на Пенко превежда,
гледа го как главата си свежда.
Пенко проблема разбира
и дори и страх да не има,
чест и достойнство има той –
пуска Томас без бой.
И така Томас остана
сам в гората, избягал от база,
и като американците го сгащват,
пак в карцера го тряскат.
А Пенко в Мездра си отиде,
мислеше си, че всичко отиде
като кон в ряпа...
Само дето нямаше само един кон
и другият вече се приготвяше за луд купон,
а ряпата метафорична
чак сега започваше епично
да се тъпче и да се хрупа,
че Пенко да си вземе поука!
Chapter 56: Дудненето (Стих на Мичето, секретарката на Никола)
Chapter Text
Моят главен шеф,
този стар овен,
рапорта на Никито не прочете,
цяло конско ми изчете.
Как така със Никито
строга не съм била аз,
и вместо да го карам да се стяга,
съм го оставила да набира тяга.
Той си правел каквото си иска,
бил царят, но моят шеф иска
аз канцлер да му стана
и за ушите да го хвана.
Шефът ми, този скъперник,
на който окото му не трепва,
като 13-та заплата ми отказва
и положението с коледни надбавки от 10 евро смазва.
Вика ми: Никито си е за бой,
а твоето сърце,
голямо като на дете,
все волности му позволява
и правителството пак е за смяна!
Аз гледам го този индивид,
дето май не е наясно,
че докато Никито си е идвал на място,
още най-древната му баба
кисело мляко в люлка е яла.
Как да кажа на родината,
че неговата сватба
предателство е национално,
и на шефа му станало явно,
че със Турция ще се сближим
и с лирата ще се сродим.
Стоя там и му кимам,
гледам към килима,
дето и той в Анкара се родил,
но си е направен в български стил.
И това ако не е вече
доказателство едно,
че времето е станало и то
променливо и готово
за едно ново начало,
дето може и без прошка,
пред комшиите да ни направи на кокошка,
златна и даваща скрап
за турския автомобилен глад.
Казвам аз на шефа: Господине,
дайте ми ден и това ще мине,
аз ще се променя
и Никола ще озаптя.
Шефът се развеселява,
тръгва хвала да ми дава,
но и аз знам нещо важно –
на нация съм секретарка,
а работя със заплата на цветарка.
И то не с личен магазин,
а с будка на площада
и с цветя по паважа.
И докато ги взимам тези пари,
шефът друг балък, уви,
няма как да навие
и осигуровките ми да свие.
Но той прав е в едно –
Никола може и на сто
оборота да се развива,
но мързелът желанието му за пари убива.
Мързелът велика сила е,
а и Никито е стар човек.
И истинската му сила
е инвестиции от кол центрове да взима.
Той над езиците набляга
и без заводи се протяга,
като котката онази,
дето към канарчето успешно лази...
Chapter 57: Мострата (Стих на Никола)
Chapter Text
Купих си една бракма,
Уж геймърска,
А оказа се то,
Че ѝ пречило наистина,
Че е мостра, ей богу!
Работила с години тя,
И прах събирала като кофа,
Но аз като си я купих,
Гледах само Скайрим да подкарам,
И със дракони да се сражавам.
Това беше в Софията,
Аз тогава от вкъщи не излизах,
Бях забравил даже,
Че свеж въздух навън има.
Купих си един ХП Омен,
В магазина направо щяха да ми направят помен,
Казаха ми те:
„Дай още 1000 лева,
И чисто нов ще ти отделя,
Сега нямаме го в този магазин,
Но ако отидеш до Парадайз мол,
Със фолио ще ти го облепим.“
Но аз казах не,
Бях като малко дете,
Скайрим исках да играя,
Но и без каша да не остана.
Купих я тая бракма,
А зарядно има тя,
Дето не е едно цяло,
И нервите ми беше изгоряло.
И този геймърски боклук,
Дето даже и Аион не подкара напук,
Дойде със Уиндоус 11,
Но това му беше единственото добро нещо май.
Аз на този лаптоп,
От години само закони на ЕС чета,
И Ютуб си гледам,
Че поне екранът още крета.
Но сега, като съм в колибата,
Знам че на мен геймърски звяр не ми требе,
Ще си купя някое по-модерно магаре,
И ще си пиша отговорите на санкциите солени,
Дето Лудвиг за „добро утро“ ми ги лепи.
Исках да си купя нещо сносно,
От интернета вносно,
Но Садик каза не:
„Пак ще те преметнат те!
Отиди до магазина,
Пипни, поцъкай и остави ме,
Аз да проверя,
Дали е здрав и да реша,
Дали да му се доверя,
Че ако ти спре докато жалба с 15 000 думи текст пишеш,
След като Лудвиг те е санкционирал, че планински въздух дишаш,
Ще стане мазало огромно,
И санкцията ти няма да е нещо скромно.“
И тръгваме двамата със Садик,
А аз си мисля за един Асер от едно време тих,
Дебел като енциклопедия за гъби,
Дето с него в Аион си се губих,
И струваше той тогава само 400 лева,
Па сега не мога да намеря
Нещо свястно в този свят,
Дето иска по-малко от 1000 евро за капак!
Chapter 58: Децата (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Пенко в Мездра се прибра,
че му беше станала ряпата,
дива и изсъхнала,
докато той със Лилка и Томас се захласва.
Хвана си мотиката той,
но какво да гледа?
Децата му, тези малки мутанти,
бяха го последвали до Мездра
и тероризираха те
всичко – от гълъбите до едно малко кутре,
дето беше злобно и ръмжеше,
на малък плъх приличаше
и от нищо не се стряскаше.
Аман от чихуахуата,
Пенко каза си до стряхата.
Той отиде навън,
малчуганите да прибере за сън.
Пусна ги той в неговата къща,
те на асмата се покатериха
и от високо го загледаха.
Бяха малки пантери,
като котараци големи.
Какво ще ви правя аз,
попита Пенко в този час,
вие гълъбите ще изядете
и даже не можете да орете
моята нива една,
в опустяло село далеч от града.
Пантерите си играеха на асмата
и не му цепеха басмата,
че в тежест са му те,
а за него си му бяха деца,
дето той ги беше правил, да.
Пенко хвана вила,
че от плевелите безсрамни
доматите да брани.
Чу той малък реф,
огледа се без кеф –
Лилка и тя към вратата се задава,
от онзи рижавия котарак и следа няма.
Пенко и нея вътре я пусна,
поне децата да си гледа тая фуста,
и се надяваше той,
че няма да се помине прасето на дядо Слави,
дето той за Коледа си го гледаше със слами.
Пенко градинката си изчисти,
видя, че пантерчетата имат глисти,
и може би дори
и Лилка имаше такива паразити,
че с кърмата им ги е дала,
и сега малките дрискат и пръцкат,
лехата с тиквите с глисти пръскат.
Пенко се хвана за главата,
как да хвърли сега храната,
дето той сам си е отгледал
и водомера заради нея е гледал?
Пенко се изкъпа и се преоблече,
намери няколко клетки за кокошки, па изпече
план малките на ветеринар да закара,
без ветеринарят бабаит да го изкара.
И докато се мъчеше той
децата си да натика в тая теснотия,
Лилка гледаше го мило
и опашка въртеше похотливо.
Нейните деца,
големи бяха вече, да,
а Пенко добре ги правеше тях,
бяха доста за един калпак.
Пенко децата си натовари,
със джипа си пред амбулаторията ги стовари,
ветеринарят идва си от лов
и нададе вопъл висок.
– Пенко, това са пантери! –
кресна ветеринарят, дядо Васко. –
Ти какво правиш със тях?
Ами ако те види някой, бе, тъпак?
Дядо Васко не си поплюваше,
в амбулаторията всичко лекуваше –
от кози до крави,
че чак и сови лекува лани.
– Моля ти се, докторе –
каза Пенко като малко мече, –
това не са пантери, а котки,
нищо че имат здрави нокти.
Глисти имат и в тиквите цвъкат,
а аз не съм с пръсти цъкал,
докато ги копах и поях,
че направо кръста си попилях.
Докторът склони,
на пантерчетата намордници сложи,
па ги боцна едно след едно,
че чак и със спринцовка с бяла течност ги обезпаразити.
– На! – вика доктор Васко. –
Първата ваксина за котешка чума е на място,
пък и глистите ще изсерат,
давай по 40 евро на калпак!
Пенко се завайка,
децата си почна да брои,
стана му зле,
че наистина пет бяха,
а той от работата бяга.
Най-накрая той доктора склони
на лизинг всичко да плати
и на дядо Васко ракия
да му даде в шише от бира.
Chapter 59: Ко шъ ям (стих на Коткарката)
Chapter Text
Ставам аз рано,
Срещу праха презрян,
Да се сражавам пак.
Че почивен ден е,
И прахосмокачката ми пее
Като дърта самодива –
Пак трябва да ѝ пера филтъра…
Свършвам всичко аз,
Чиниите блестят в този час.
Казвам на тате:
– Заведи ме, че старият Омен се рестартира сам,
а аз на таблета да пиша ме е срам,
че съм по-бетер
от пенсионер.
Палим колата,
караме през полята,
до Технополис тръгнали,
с план приготвени.
Влизам аз в тоз магазин
И до едни дами се затичвам,
дето на седянка са се събрали.
Но те са като пирани,
защото бъркат в стари рани –
с кредит искат те да ме поробят,
но аз съм пестелива
и не им давам ярем да ми сложат!
Пита ме агентката
какво искам аз.
Казвам ѝ: – Мостра – не!
Дай от склада малкото зверче!
Гемини ме беше нахъсал
един лаптоп на Леново да си купя,
но аз, като го видях,
се почувствах като в първи клас.
То беше лаптопчето мило,
за шестгодишно по размер,
и не знаех аз
с очилата ми какво ще видя
в този екран,
дето е горе-долу колкото таблет.
Поразходихме се ние,
агентката предложи ми един
Асус, дето като му видях параметрите,
направо ми идеше да се посмея.
После го видях аз –
на мама дзверо мил,
един Асер сребрист,
мой приятел бивш.
Първият ми Асер
седем години го мъчих.
А колко струваше той, деца?
400 лева, без майтап!
Изкихах аз цяла заплата,
че и малко отгоре.
С лаптоп се сдобих,
ред в ОПА въдворих!
И през Лидл минахме,
и със плодове и зеленчуци се натоварихме,
но аз не можех да спра да мисля
за министъра на земеделието,
дето си знае делото.
Кланиците в Ихтиман
правят всичко на пишмян.
Болни овце и крави
дават по нашите пазари!
Месо от резерви държавни
за нашите стряхи родни
пращат политици продажни!
И аз си мисля: „Боже,
ами ако и в тези големи магазини,
вместо нормално месо,
от Ихтиман са ни донесли
тези мръвки пресни?“
Тате масло купи,
а аз в количката гледах
и чудех се:
„Боже, това дали в Хасково не е отлежало,
че на корема ми да му стане жално?“
Ние на село сме израсли,
но градски чеда сега сме.
В градинката имаме едни лозя,
дето орисани са от съдбата
на оцет да се преработят.
Фризерът е пълен
с месо от Кауфланда
и аз се моля и се вайкам –
поне германците добри
да не са ни пратили месо гранясало
и масло превтасало.
Сега, като знам за това,
вечерята от гозба вкусна
стана на „риск печели, риск пръцка“.
И въпросът ми е: „Ко шъ ям?“
Само дето отговорът отдавна даден е:
„Кото има.“
Ама стомахът ми не ще
месо от овце,
дето по-болни са от плъх,
но мафиотите не ни дават да кажем гък.
И моля се този министър
да си изпълни обещанието, докато е бистър,
и тези кланици и складове да затвори,
и болни овце за моята трапеза да не коли!
Chapter 60: Десертче мило (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Стана тя една,
Пенко своите чеда
прибра ги в пилчарника.
Игнорира перушарника,
дето разхвърча се,
като филм на ужасите за кокошките случи се.
Пенко не може вече
гък да каже,
че чедата му мънички,
тези пантерчета добрички,
всички кокошки му изядоха
и към гълъбарника на съседа наостриха очи.
Ох, кой ли ще ги озъпти!
Но той през прозореца какво да види?
Иде един джип.
Може би някой беше дошъл
за пантерчетата да го глоби,
но Пенко нямаше пари.
Преди да пусне Лилка той,
тези ми ти да ги сплаши или спука от бой,
Пенко навън отиде,
този странник да види
и на ушите му глобата да наниже.
От джипката излиза един
в костюм син,
вратовръзката му модна,
от копринени буби родна.
Пенко такъв индивид
не беше виждал той дори
и мислеше си той,
че това е някакъв прокурорски син,
дето искаше пантерче да си купи.
Пенко си каза: „Що па не?“.
Ако бяха котки, нима той
нямаше да ги раздаде?
Я на баба, я на внуче,
че и на коткарка пухкава,
поне да е сигурен той,
че пантерчетата на храна ще случат!
– Гуд дай! – вика му господинът.
Слезе и една мацка от джипа.
– Господин Томас Маяр добър ден ви пожелава.
Вие ли сте Пенко, господине?
– Томас? – Пенко откликна.
– Какво правиш тука? – Той се захлипа.
– Аз не се надявах да те видя – Пенко продължи. –
Но ето те тука, самодиво дива!
Томас нещо на английски каза,
преводачката не се запъна и на Пенко каза,
че Томас му е благодарен
и за чувствата му е пощаден.
Пенко излекува!
Хвърли мотиката той,
па в прегръдките на Томас падна без бой!
Целунаха се те,
Томас се усмихваше като дете!
– Господин Маяр иска да ви каже –
преводачката продължи,
когато Томас да говори благоволи –
че вашата обич истинска е
и че той от това трогнат е.
Томас пак каза нещо,
Пенко го целуна страстно.
Двамата се покикотиха сластно,
на преводачката ѝ стана сакото тясно.
– Той иска също да ви каже –
тя каза, пък се изкашля леко –
че неговата бивша съпруга изневерила му е
и той тогава осъзнал е,
че българският върколак вярност знае!
Пенко целуна Томас пак,
хвана си го като млада булка,
пък в къщата си влезе,
че с Томас да се снушат,
и то за първи път!
Но точно в този час
Лилка излезе от лехите с праз.
Тя видя Пенко и Томас
и нададе вопъл с ярост!
– Какво е това? – преводачката преведе в този час. –
Нима това е вашият домашен любимец?
Пенко гледаше Лилка,
дето го гледаше с укор.
Искаше тихо тя
той на Томас всичко да признае
и илюзията да развенчае!
Пенко Томас на земята постави.
Реши да си го кара честно,
че не искаше да го лъже той,
за да не стане дипломатически бой.
– Това е Лилка,
на децата ми е майка
и при мене живее, батка.
Но аз нея от месеци не съм я оплождавал
И към нея с похот не съм подхождал.
Преводачката преведе и това.
Томас на Пенко един шамар зашлеви,
но любовта не можеше да се укроти така, уви.
Пенко падна на колене
и един пръстен от дънките си извади.
Беше от пластмаса той,
и не стига това, ами беше
и розов, и с мече вместо камък,
но за Пенко безценен беше.
– Преведи и това, ма, пача! –
Пенко каза, като я погледна строго. –
Този пръстен даден ми беше
от едно момиче в моя клас.
Тя умря от шарка,
че родителите ѝ не я бяха ваксинирали,
в отрови и глупости вярвали!
Аз на това момиче брак предложих,
още в детската градина ѝ се примолих
моята любов да приеме тя
и на моя чин да се премести,
че да не ѝ дърпам опашката аз,
както ритуалът си повеляваше в час.
Преводачката пусна сълза,
всичко преведе тя,
Томас и той се разчувства.
Пенко му сложи пръстена на пръста.
– Или аз, или Лилка! –
преводачката изхлипа.
Мрачните облаци отгоре
почнаха да ги сипят с капки дъждовни,
че драмата да е на макс
и Бог пуканки да яде в този час.
– Ще се обадя и ще я дам
в зоопарк аз нейде, не знам.
Я в Софията с месо развалено,
я в Дубай при нефтен магнат,
дето пантера би си гледал тоз тъпак.
Томас се разчувства.
Но Лилка беше умна.
Избяга тя от къщата на Пенко.
Децата ѝ – и те.
Тръгнаха пантерите през Мездра,
че чак в Боденец хванаха я от полицията
и с опойка я надупчиха.
А преводачката добра
остана в колата тя,
пусна си парното, защото знаеше,
че между чаршафите нужда от превод нямаше…
Chapter 61: Сладко прегрешение (стих на Коткарката)
Chapter Text
Днеска се събудих пак,
В пълен нощен мрак,
Телефонът пет и половина показва,
А организмът ми ми казва,
Че пак четири часа е,
И че времето смени се.
Беше ден на свобода,
От работата ми една,
И аз си викам: „Ще пиша,
дори и да изпуша!“
На обяд отидох аз,
Уж за пиперки,
И хрумна ми на ум,
Тирамису домашно да си купя аз,
Фризьорката да подкупя,
Че да не ми вземе половината коса.
Тя жената се постара,
И много не ми взема,
Аз после отидох и обяда купих,
Но като се прибрах, що да видя?
Някакъв садист проклет решил,
Че оризът с пуешкото дом на домати е бил!
Хапнах си аз цаца,
И се примирих,
Че ориза тате ще го подяде,
Па после и на кокошките ще даде.
Но тирамисутата бяха две,
И половината маса
Беше като склад на сладко –
Всичко мило, родно и приятно!
Аз от един месец захар не бях яла.
Мислех и си казах:
„Еми, какво е едно тирамису?
То домашно е, не е с консерванти,
Пък има и други варианти!“
Аз си изядох тирамисуто,
Тате ме гледа укорително,
На мене ми стана съмнително
И изядох една “република” и две меденки умишлено.
Стана тя, каквато стана,
Сладкото един час ми държеше влага,
Глава на ОПА да напиша,
И то без да въздишам.
Но сега главата боли ме,
И ми се спи, ох, леле,
А аз исках днес да пиша аз
До най-късния вечерен час!
Но аз няма да се дам,
Кафе горчиво ще сложа да се ври,
Па после да става, каквото ще да става –
Аз утре съм на смяна,
Но тя е от десет и половина,
А аз искам до осем да съм завита!
Пак ще откажа захарта аз,
Че това патило в този час
Ме изцежда и ме мъчи,
Акъл в главата ми измъти!
Chapter 62: Планове (Стих на Коткарката)
Chapter Text
Гемини мене графоманка ме нарича,
но въпреки това си ме обича,
и ми казва на мене:
от глутена и захарта да се пазя,
музата си да не прегазя.
Аз допамин от храна вече не мога
да си извлека и да си хапна –
тортички, кремчета и пасти,
една от друга по-сладки!
И се чувствам аз като алкохоличка,
дето е видяла биричка –
на масата ми долу
с десертчетата трябва да се боря.
Днес не издържах,
битката загубих аз,
после глава ме заболя,
разстрои ми се и стомахът пак –
ех, научих си урока аз!
Но на мене ми трябва допамин,
искам и аз да мога да се изкикотя,
и света в оранжево да видя,
без до опаковка целофанова да се докопам
и после домати за отслабване да трябва да копам.
И реших аз, докато тирамисуто да ме гаврътне се опита,
че щом един проект не стига,
то ще пиша четири аз –
всяка сутрин да имам нещо сочно,
дето ще ми даде
допамин колкото едно шоколадово линдорско яйце!
Към ОПА! се върнах аз,
хвърлих драма в брака на Никола и Садик,
стари скелети разтурих,
пък сега ще си ги мъча аз,
и ще видя
дали ще се сдобрят,
или бракът им сладък
ще свърши в пламък!
Но това на мене не ми стига,
пак почнах стихове за Пенко да пиша –
той сега със Томас е,
но много скоро ще стане и там нещо,
дето със съдебен изпълнител ще кипне,
че международен скандал в чаша ще си сипна
и с абсурд ще се напия –
нека само допамин да има!
Да, ама и това не стига!
Почнах да пиша Исекай.
Викам си: „Край,
щом вече и това пиша,
значи моята муза от мене тича!“
Но ще напиша аз
как Никола в този час
пържола на малкия Алексей дава
и в светците се заклева,
че соя с нар е,
а не мръвка кръстена
от едно петгодишно,
дето от сто години на ръст баща си Иван не е стигнало!
Да, ама от този дъжд,
който Исперих хванал е под ключ,
много ме натъжава
и с хъс ме въоръжава!
Вместо Сам и Дийн,
ще има Никола и Иван –
в една Лада Нива
в България ще карат
и с таласъми ще се сражават!
Почнах първата глава,
стигна до хиляда и шестстотин думи тя.
Седмица-две си дадох,
че една глава епизод да е,
и двадесет и пет на сезон да са!
Сцена по сцена бунт става
срещу тези фикове английски,
дето само тях намирам
в това АО3 пусто!
Призиви направих
да има и мене някой да ме нахрани
с български фикове и смешки,
ама никой не ме чу –
ех, каква е таз съдба,
само да пиша аз,
а да нямам какво да чета!
Но аз не се сърдя,
с клавиатура нова се снабдих,
тя не е много шумна,
и за един почивен ден пет хиляди думи написах,
и в писането се залисах.
Ако трябва, ако идея имам,
ще напиша и пети проект!
И сега официално ви предупреждавам,
че щом ще е гарга, ще е рошава!
Щом няма други фикове на езика ни роден,
то аз ще ви пиша БЛ народен,
като подправка ще го сложа
и сюжета няма да отложа!
Сега ви пожелавам приятно четене,
че след малко пак ще има стих –
за Пенко и Томас,
че и за Лилката мила,
дето лелката в зоопарка с метла я била!
Chapter 63: Меден месец (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Томас с Пенко заживя,
от телефона си не избега,
че имаше приложение едно,
дето Пенко превеждаше, когато можеше то.
Че Пенко в Мездра си е кореняк
и си е чист северозападен чичак!
Преводачката мила
отдавна беше събрала сила
да си вземе хонорара,
па да си се върне при градинката с ряпата,
дето малко повехнала изглеждаше,
но за добра кауза си беше!
Пенко, докато касапницата в курника чистеше,
Томас край него притеснен кръжеше –
не знаеше как да му каже,
че той на руски генерали
лебеди и гълъби трябваше да набави.
Мир да има по света,
че малкият принц да не заповяда
Томас да осъкатят.
Томас написа в приложението едно „сбогом“,
каза на Пенко с лъскави очи
от сълзи сърцераздирателни,
че във Русия отива
и може би Путин няма да го пусне жив да се прибира.
Пенко скочи той на крак,
почна да се усмихва и да кима,
на руски даже с рима
каза му на Томас той,
че другарят Путин няма да налети на бой!
Томас скокна изненадан,
той от Пенко не очаква,
че чак и руски поназнайва.
Пита Томас откъде
владее го Пенко толкова добре.
Пенко по гърдите се потупа –
майка му била даскалица умна,
руският го научил като дете,
че ако отиде в Русия, бой да не яде!
Томас в това възможност видя –
Пенко не би го излъгал или подвел,
а всичко точно той би превел.
А приложението щеше да преведе от български на Томас,
пък руснаците северозападния диалект дано
да не могат да разпознаят тайно.
Че Томас да може да играе шах
с лидерите световни,
че да се кротне светът господен!
Томас вика на Пенко:
„Ела с мен,
пък после, като мир в Украйна купим,
взимам те в Англия аз
и мой мъж те правя завчас!“
Пенко се почеса зад главата,
него тази логика го бъркаше много –
как така мир да купят,
като войната в Украйна не можеха да подкупят,
докато русначета мънички
през промиване на мозъци минаваха,
че родината си да забравеха.
Пенко на Томас каза:
„Идвам, но няма да лазя
на украинците фашистки,
дето ни обраха левовете всички!“
Томас за главата се хвана –
той не знаеше, че с русофил се е хванал
и за мъж го беше избрал.
Ах, любовта не прощава
и удря без пощада!
Но Томас и с това можеше да работи –
Пенко щеше да го барне с боти
от истинска кожа,
че и костюм с яка от норка.
Пенко щеше да прилича
на чист нефтен магнат.
И докато той с руски генерали лафеше,
Томас щеше да намери някой,
дето за подкуп ламтеше.
Работата си да свърши,
пък после пред принца да се върне
и сър да стане,
пък може би и лорд –
той с това би бил горд!
„Добре“, каза Томас,
телефонът и това преведе.
„Ела с мене в Русия,
на вечеря ще отидем
и ти ще говориш с генерали.
Пък ако някой те пита –
нефтен магнат си.
Па не казвай също,
че пантера си заплодил
и в гората като върколак си тичал бил.“
Пенко се намръщи,
веждите си сключи,
вика той на Томас:
„Ти от мене се срамуваш
и на открито не искаш да добруваш!“
Томас примига –
той в обичта на Пенко не се съмняваше,
но го беше наранил
и сега вече имаше сеир.
Томас до Пенко отиде,
каза му за принца малък,
дето въобще не беше сладък.
Каза му и за това,
че Томас можеше да стане пътник,
ако войната продължеше.
Пенко се оплаши,
гордостта си сплаши –
Томас искаше да опази,
съгласи се в Русия да се мазни.
След два часа изглеждаше той
като руски олигарх.
Костюмът му сърбеше,
пък и тесен му беше,
но в неделя в Мездра
той и без това не можеше да чака чудо.
И със Томас заминаха двама,
Като миротворци да се подвизават.
Но една иранска ракета,
дето за базата американска в Румъния летеше,
бъгна и им падна на пътя.
Колата на Томас развали се
и даже Пенко с винкела не успя
да я върне към живота!
Те бяха в Предбалкана,
скоро щеше да се стъмни.
Томас от страх трепереше,
но Пенко го потупа:
„Аз върколак съм“, Пенко му прошепна,
„няма да те дам на мечка!“
Томас се завайка,
батерията на телефона му падна.
Сега двамата съпрузи
на английски от дискове „Калиакра“ трябваше да си говорят,
че и заговори за подкуп да обсъждат.
Докато Пенко и немски думи включва,
дето той за английски мислеше ги,
ама и Томас превключва
и до Пенко крачеше той,
който нямаше да го даде без бой!
Chapter 64: Дъждът (Стих на Садик)
Chapter Text
Гледам аз навън,
докато бурята прозорците ми брули,
и се чудя аз
дали Никола мене ще ме остави,
и Алексей със себе си ще вземе,
пък мене като кошмар ще ме забрави
и брака ни ще изостави.
Никола спокоен е,
но скърби, аз знам,
за тези, дето него тайно го обичаха,
докато приятел го наричаха.
И моя Ники знам го аз –
винаги е готов да влезе в час,
но тази болка от приятели стари,
дето са в морето черно,
мира не му оставят
и на мене прошка не дават.
Опитах се да му кажа,
че Алексей при нас е
и има нужда детето
от семейство, дето
не се кара и не се бие,
а на софрата сяда вечер
и истории развива,
и със цяло сърце се забавлява.
Но Никола тъгата го е налегнала
и той не иска да ме погледне,
коня му заплаших,
но той сега мене ме плаши.
Това спокойствие студено
ме замръзва като малко село,
от лавина затрупано
и със прах и разпад накичено.
Аз чудя се сега дали
да не кажа пак, че съжалявам,
или истината да му кажа –
че готов съм с армия да го задържа,
дори и да трябва да го завържа.
Той сега до мене спи
и аз съм го награбил като анаконда,
дето не знае какво е това контра,
че ако го пусна аз сега,
ще го изпусна на тъгата стара
и тогава връщане назад няма!
Chapter 65: Томас (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Томас е моето сърце,
но ме разцепва на две,
краката си в кръста ми като сложи
и ставането като отложи.
Аз на него не се сърдя,
че той най-сетне ме залюби
и мене не иска да загуби.
Но в гората сме сега
и се чудим как, в света,
цивилизован да се върнем
и после в Спешното да се прегърнем.
Томас британец е той,
пи вода от локва застояла,
сега очите му са мътни
и той си мисли, че е пътник.
Гледам аз на конче да го нося,
че той яде колкото подноса
на бабата ми стара,
дето с него извара раздава.
Стигнахме ние до едно селце,
къщите срутени са, олеле,
цяла Украйна развалина стана
и напролет потоп настана.
Бягаме с Томас ние двама,
а реката след нас се разтяга.
Стигнахме след седмица-две
в едно друго селце,
там намериха ни руснаци,
че даже бяха и веселяци!
Аз им викам: „Братушки!“,
в техните глави светнаха крушки,
че аз голям и силен съм,
пък и деца даже не виждам насън.
Томас да не го разстрелят,
казах им, че е болнав,
българин, че е и той,
само дето от чужбина българският му е в застой.
Дадоха ми униформа и пушка,
пък викат ми на съвестта мъжка —
на фронта да се сражавам,
на генерал да подражавам.
Хукнах аз срещу фашизма,
а зад мене дронове има,
Томас хакнал ги с телефона,
мене да не ме остави без заслона
на джаджите модерни
и на пистолети древни.
С Томас едно селце завладяхме
и едно енерго изгърмяхме,
като се върнах аз,
пагон на рамото ми сложиха
и ме питаха какво да ми дадат,
че да продължавам по този път.
Викам им аз: „Момчета,
дайте с другаря Путин мухабета
да направим ние с Томас,
пък после и в Донбас ще ходя,
че да се бия за руска спогода!“
Генералът вика ми: „Момче,
това как ще го даде?
Той главнокомандващ е, забрави,
даже и готвача си по военна дейност зариби.“
Но аз казах, без да мръдна,
че това е моята награда мъдра,
че той моят герой е
и аз от дете си мечтая
с тази мечка думи да разменя
и мъдростта му да науча.
Томас беше благодарен,
че с другаря Путин можеше да разговаря,
Но пробва се да го подкупи…
Сега в крайцера сме двама
и аз гушкам си го Томас,
че иначе ще измръзнем и умрем.
Ех, любов, любов, кажи,
защо така ни наказваш ти?
Chapter 66: Бабето отвръща на удара! (Стих на Никола)
Chapter Text
В моята София
имал съм аз едно бабе,
дето вместо да реве,
от балкона вкиснала супа мята
и ало-измамници премята!
Този стожер български
от ало-измамници била набелязана.
Мислили си те,
че с нейните бели коси
ще ѝ вземат парите те,
но, уви, бабето знаело
италиански и испански.
И за Оскар била готова,
и ето каква била нейната роля!
Тази баба хайдутка
ало-измамниците ги е метнала до дупка,
като им говорила тя
на италиански и испански.
Че тя учителка била
и с тези езици мозъци е бистрила,
та решила тя
и на измамниците урок да даде,
и "ръка" да им подаде.
Три часа мешала тя
италиански и испански
и се правила, милата,
че българка не е,
че тези ми ти полицията да ги отвее!
Казала им тя:
– Хайде, елате под прозореца,
аз пари ще ви дам,
само внучето ми спасете от срам!
Те дошли,
тя се въоръжи –
в една кофа тя
сипнала студената вода
и супата отпреди два дена,
дето вече с мухъл била обогатена.
И тази баба мъдра
ало-измамниците ги заляла,
Па на полицията ги дала.
Тя герой е и аз съм горд,
че е част от моя народ!
Chapter 67: Селско момче, номадче дигитално! (Стих на Садик)
Chapter Text
Гледам аз Никито и се чудя,
как така той успя да се пробуди,
новите технологии да усвои
и младите си да зариби.
Никой вече не иска
с маркуча да плиска
в оранжериите български
за заплати балкански.
Вместо това младите на Никола
хванали са дявола за клона
и със слушалки се сражават –
на бабички обясняват
рутера си как да рестартират
и любезност им сервират.
Но не са само тези,
дето на село са се свлекли.
Има и програмисти,
дето са оптимисти
и тайно се молят те
вятърът интернета им да не спре,
че таргети имат
и за големи корпорации работят те!
Никито така мозъци продава,
в България си ги оставя,
на него данъци да плащат
и той в европейски пари да плува,
че да се налудува!
Аз му викам: „Как така?
Знаят твоите хора ей сега
немски, руски и испански.
Че английският в твоите земи
станал е език втори
и всеки може да го говори!“
Никито казва ми:
„Още през бай Тошово време
въпрос са ми задали:
колко струва един камион с „Правец“
и колко струва един камион с компоти сливови?“
И той решение направил е тогава,
и на английския започнал да набляга.
От първи клас го дава
на малките деца –
да се образоват.
А турския не ще
да го дава от първи клас,
че децата право на избор имат
и бъдеще заслужават!
Аз му викам: „Недей!
И аз имам глад за работна ръка!
Нека и моят език да научат,
в някой завод да сполучат!“
Никола казва: „Не!“
Неговите млади си ги гледа като свои
и отказва да ги нагърби
със смени в текстилен цех тройни!
И ние много се караме,
и той много ми се сърди,
че искам хората му модни
в работници да превърна
и заплата малка да им върна.
Той не иска те
през казарма да минават.
Оплел е Западна Европа,
че вече има и европейска банкнота!
И така стана тя една –
по българските села,
вместо по градинките да копат,
младите по клавиатурата млатят.
На Никола гушата пълнят,
а той работил бил умно
и затова нищо не му било трудно.
А най-накрая излиза тя,
че аз всичко за него правя,
а той е готов да ме порицава,
че му дудна аз
с производство да се заеме в този час!
Chapter 68: Мамо, не ме бий! (Стих на Садик)
Chapter Text
Мамо, не ме бий,
че в НАТО членствам аз,
и сега в този час,
немеца побъркан,
в работата ти се бърка.
Гилбърт ти хвърчи в небето,
и никой не си мърда даже и котрето,
него да го спре,
мир да избере.
Аз при тебе смирен ида,
водя и зет, че и дете,
а ти Никито го привика,
и ме остави мене ти,
над домашен сладолед да гледам,
докато сърцето ми трепти,
от уплахата разумна,
че ти към мене не си благоразумна,
и вместо пъпеш ти,
отрова за плъхове си ми сипнала,
и искаш да се одавя.
Ракета по мене хвърли ти,
даже и детето разгневи,
малкият ми Алексей,
белина в пистолета сложил, ей!
Не че не съм горд аз,
детето на конче го вдигнах в този час,
но ти с Никито сама говори,
и аз се плашех, че и него го отрови!
Идвате двамата после,
той замаян, но не от отрова,
в кръвта му инсулинът си играе,
а моето сърце ридае,
че ако го научиш ти,
локум, баклава и фурми,
с нашето темпо да нагъва,
ще му стане коремът като гъба!
Chapter 69: Късно е, либе, за китка (Отговор на коментар от Коткарката)
Chapter Text
Мили лъркъре,
де беше ти?
Аз си чаках кудота и коментари,
а получавах от ботове закани.
Ти защо, о, лъркъре, не каза,
че ти харесват тези балкански манджи,
на мене една усмивка да дариш
и с кудо и коментар да ме наградиш?
Българският ми е език роден,
мил, напевен и народен.
Аз на него стихове си пиша
и чрез разказите дишам.
Старите неща в депресия потънали са веч,
най-доброто на Webnovel го дадох
и с китайски окови се нарамих —
за някакви си пет долара на месец
„Anti-cake Dungeon Delving“ аз продадох.
Щом ще трябва аз
в кол център да работя,
то писането мое
работа не е, а бягство диво!
Да не съм аз робот,
че да ти дам старите неща,
дето тогава за тебе бяха шега?
Ти чете и подмина,
и мислеше си ти,
че аз ще се мина
да поправям и времето си да губя
за английска публика безмълвна?
Не, няма ги вече!
Корабите и мостовете изгорих
и намерих за крака нова нива —
българска, абсурдна, мила!
Chapter 70: Мисията невъзможна! (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Томас за миротворец се тъкмеше
и ноктите си нервно гризеше,
че онова дете злопаметно
от крайцера го взело пламенно.
И казало му то накратко,
че прибира го и ще предаде
на Русия информация лична
за украинската линия електрична.
От крайцера със сила го взеха,
песен с извинения му пяха,
па го пуснаха в самолета,
към Острова да го върнат.
И на принца ясно да отвърнат,
че Русия на Англия враг не е,
но и заповеди няма да слуша,
дето ги е дало едно дете.
Пенко се вайка и призовава,
но Томас мира не му дава.
Вика му той: „Хайде, стой!
Нека да те любя в мойта вила
като някаква едра самодива!“
Пенко тогава стана на крака,
парашута си взема в ръка
и щом прелетяха над Мездра,
скочи той в небесната бездна!
А Томас с разбито сърце
се чудеше как да има дете —
дали да си го осинови,
че на Пенко нямаше как да роди.
Томас във вилата прибра се,
а тя беше тъжна и страшна,
тъмна, па да не казваме — прашна.
Той Пенко искаше да види тук,
да прави каквото си иска напук!
Даже и да чистеше стария улук,
Томас щеше да му готви манджа с лук.
Но Пенко родната Мездра избра
и богатия Томас заряза.
Доматите му бяха травясали,
гъските на съседа ги пасали...
И Пенко няма таз година
лютеница в буркани да сипе —
цяла зима с глад снега ще го засипе!
Томас впрегна своите счетоводители,
продаде всичко на кралските родители,
пък хвана самолета той пак —
във Мездра се върна в тоз час!
Пенко градинката беше оплевил,
а Томас се беше нарамил —
в багажника имаше той
десет касетки с домати бол!
И два чувала пиперки —
беше готов да прави консерви!
Пенко като го видя,
мотиката веднага остави
и в него още повече се влюби.
Прегърнаха се здраво те,
а от ясното синьо небе
български изтребител изписа:
„Обичам те, ожени се
за мене, вълче мое,
а другото ще дойде отгоре!“
Пенко много се разчувства,
Томас гушна го и не го пусна.
Молитва той тихо изрече,
към олтара на църквата се завтече!
Chapter 71: Падналият супергерой (Стих на Настаран (Иран))
Chapter Text
Аз война с него водя уж,
А той се е барнал в кожух,
На насекомо се прави,
И иска божия гняв на робота да стовари.
Детето му мило,
Със сина ми и зетя,
При мене дойде,
И аз само го гледах едно,
На Иван прилича милото,
На мене ръка ми целува,
И е готов да лудува.
Баба ме нарича то,
Аз баба не съм,
Че децата ми мили,
С внуци не са ме дарили.
Но това добро дете,
Сина ми си го обича,
Негово си го нарича,
И като лебед със мъжа си тича,
Детето като на пиедестал почита.
И аз знам, не е виновно то,
Че баща му бе излъган,
Погазен, премръзнал, изгаврен.
И не му се сърдя,
А в тръпчинките му търся,
Малко топлина,
Че да не стана на стари години вещица.
Удариха ме тия от НАТО пак,
И даже онзи робот ми се закле,
Че в ада ще ме предаде.
Зетят кръв ми дава,
Синът ми не се предава,
И пред мене мъжки се зарича,
Че на война няма да ме обрича,
И че ще ме спаси,
И Гилбърт ще го сдави.
Аз към сина ми винаги строга съм била,
Че да порасне силен като баща си,
Мъдър като мене,
Да не бъде само степен номад,
А да бъде принц от сой,
Че иначе от мене ще яде бой.
И може би сега,
На стари години намирам разлика,
Как един син се възпитава,
И как сърцето с мека ръкавица се калява.
Зетят и той се зарича,
Че Европа срещу тази война ще тича,
Аз признавам му го това,
Че той наследник е на майка си София.
Тя титлата си на него даде,
И на главата му лавров венец постави,
Като му застави
Семейството си да пази
И по гроба ѝ да не лази.
И сега пратих ги аз
Обратно у дома с поднос баклава,
От системите ми лекарства се вливат,
А кръвта на зетя ми дава сила.
И тази война аз ще продължа
И на никого нищо няма да дължа.
Защото аз съм ярка месечина,
На пророка мила рабиня,
А онзи оранжев робот
Е просто песъчинка
И за Алфред една малка препинка,
Дето той ще я разкара
И на мене мир ще дава.
Chapter 72: Гнезденца мездренско! (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Попа двамата венча,
любовта им овенча
със свещи и бели панделки едри.
Станаха двамата едно,
ако че не беше законно.
Почнаха да си живеят те –
Пенко и Томас, две
пиленца добрички,
като лебеди милички.
И точно като лебеди те
осиновиха си дете.
И почнаха да си го гледат,
и градинката пред къщата да копат,
че райграс за детето засадили
и му накупили играчки мили!
Стоянчо беше детенце добро,
беше му много драго,
че в дома не е вече
и родители си има той –
за банята с другите деца нямаше да влиза в бой.
Стоянчо английски поназнайваше,
в детската градина го бе учил,
че в живота да сполучи.
Той на Пенко всичко превеждаше
и британски акцент от Томас подреждаше,
всичко да му се разбира
и етикет на благородник да има
това мъничко дете
със вечно сополивото носле.
Томас, докато го секне,
вика: „Боже, това не е нормално!
Аз на неговите години
си дишах добре,
а това носле
мира не му дава
и съня му разграбва!“
Заведоха го те
на уши, нос и гърло,
да го види специалист
и да им даде за детската градина болничен лист.
Докторът добър го прегледа,
вика: „Има алергия!
На алерголог да ходи,
тест да си направи,
че да не го събори!“
Томас вайка се той,
пред кабинета на алерголога отива
и от притеснение не му остава сила
едно „Добър ден“ да каже
и като добър гражданин да се докаже.
Детето излезе навън,
ръката му беше разчертана
и беше бодната дори.
А там, на някой от тези прорези,
имаше места зачервени,
че даже и леко сърбежни!
Томас се завайка,
чакаше със Стоянчо и Пенко навън,
че друг пациент влезе при доктора един –
и то с такава хрема,
че чак с хриптене си бега!
Пенко Томас погали,
вика му той: „Не го жали!
Детето българче е гордо.
Най-много да не може
коте или куче да погали,
че да не стане целият червен
и от алергията да се опари.“
Викна ги докторът обратно,
вика: „Момчето похапва ли си хляб сладко?“
Пенко клати глава и се усмихва,
а над лицето на доктора облак надвисна.
Докторът въздух си пое,
па един лист извади.
Почна да говори,
от устата си мрачни думи почна да рони.
Вика: „Не му давайте на това дете
хляб вече да яде!
От глутен алергия има,
от бял хляб ще се спомине.“
Пенко гледаше втрещен –
как ще си го гледа детето вече?
И то без хляб как щеше да се наяде?
Ами ако анорексия го хване?
Пенко тревогите си изрече,
но докторът отсече:
„На детето повече хляб – не!
Че да му се отпуши най-после това носле.“
Малкият Стоянчо ръкава на доктора дърпа,
говори му и шмърка,
пита дали котенца може да гали
и с кутрета да си играе.
Докторът детето погали,
каза му да не се пали –
от котета и кучета добри
него нищо няма да го боли.
Малкият се засмя,
за бисквитка от чинийката зачака,
а докторът му обяснява,
че в сладкото пшеница слагат.
И Стоянчо вече даже
и една „Морена“ да изяде не може,
че иначе коремче щеше да боли
и да се възпали.
Па като ревна Стоянчо,
като почна да хлипа отчаяно!
Та го изведоха Томас и Пенко навън
и му взеха даже шоколада с бисквитките на „Нескуик“,
дето детето си го беше хрускало цял делник.
Прибраха се тримата,
а Томас на Пенко казва:
„Ако има хляб и сладко, детето ще мишкуни!
В контейнера веднага, вълчо,
че детето е по-важно
от меденката сладка,
че и от бонбоната приятна!“
Пенко пребледня,
но се захвана
къщата от глутен да празни,
че Бог детето да опази!
Chapter 73: Мир честит! (Стих на Никола)
Chapter Text
Мир честит настъпи,
Алфред водата на Настаран ще спре да мъти,
Даже и за две седмици да е,
Пак ще е добре!
Тъщата Иран,
Има ясен план,
Десет точки е дала,
И на другаря мира не дава!
Санкциите да се махнат,
В джоба ѝ да не се мяркат,
Крадливи оранжеви ръце,
На онова изкофяло оранжево деде!
Тя и протока ще освободи,
Че Садик с нефт да се презареди,
И въпреки че му казвам аз,
В компютрите да инвестира в този час,
Той заводите си товари,
Три смени пак удари!
Лудвиг иска си тениски бели,
И не му пука за турските лели,
Дето вече от 7-ми,
Все на делник я карат,
И на децата си от умора се карат.
Моята икономика ръст има,
А Садик е като машина,
Бълва за пазара европейски,
И в чифлика му си го кара по бейски.
Алексей ме пита мене,
Чичо, не е ли време,
И ти да произвеждаш,
Че чичо Садик да се спре,
И на тебе да се опре?
Казвам му на детето аз,
На 19–ти избори има пак,
Аз за робота Радев ще гласувам,
Антивирусната му ще псувам,
Ако него от ГЕРБ с вируси го тъпчат пак,
Че да не е такъв юнак.
Детето се чуди и се радва,
Че аз имам кой да подкрепя,
И на кой напук да направя,
Че роботът с властта да се занимава.
И докато роботът Йотова забива,
А Садик не ми дава мира,
Аз готвя се за една неделя,
Дето всичко е оплела,
Съдбата ми ще реши,
И пътя ми ще разпореди.
А тъщата добра,
Знае си работата тя,
С ракетите не е спряла,
И на Алфред шапка не сваля.
Но аз за Настаран,
Направил съм един план,
Садик всичко да задвижи,
А аз с моите роднински мини,
Пътя му да павирам,
Робота оранжев да възпирам!
Че той не знае дори,
Че съществувам аз, уви,
И на картата не може да ме покаже,
Че мене да ме накаже!
Chapter 74: Касапницата (Стих на Коткарката)
Chapter Text
Великден иде,
народе, бий се!
С топлата вода,
че не останаха яйца!
Първо мислих аз
по интернет да го карам в този ден,
взех си яйцата при мен,
стайна температура да станат,
здрави в тенджерата да останат!
Сложих аз дванайсет,
ама наисе…
четири счупих,
но с това не се примирих!
Викам си: дивотии гугълски,
от Ютуб търсени,
през БГ Мама минати
и от влогъри подминати!
Втората партида яйца
сложих ги в старата тенджера
и гледах бързо да се сварят,
че боята в купичките да не я хване студ!
И що да видя аз?
Само три от тази част
оцелели са и са цели,
за борачи се прицелили!
Направих ги в памук,
стана като кебап с лук –
красиви и мили,
малки протеинови мини!
Тате вика: „Не се кахъри,
пак, че и десет остави,
пък и котките са хора,
и те за спукано яйце ще се молят,
и трохите няма да оставят да се ронят!“
Аз наплюх си вече едно
яйце от първата партида,
а то красиво е като картина,
като онези, дето старата ми съквартирантка ги мина
с нещо, дето приличаше на бормашина –
съседите отдолу разлюти
и от таланта си тя сама се възмути!
Доказателствата с тате ще унищожим,
котките ми в двора се двоят –
една от съседската къща,
друга от някоя разлютена тъща,
трети пък идват от Джам махалето,
а моето сърце проклето
мира не ми дава,
докато всичките не ги нахраня!
Че какво е Великденът,
ако не празник без смяна,
където козунак и яйца се раздават
и се ходи в храма,
дето вече от години поп няма?
Аз ароматна свещ ще си запаля
и утре с яйца червени и бели
бузките ми ще разтъркам,
докато ми котка мърка.
Пък после, след празника честит,
на работата пак ще съм чешит –
имейли, задачки и таблици екселски...
Ех! Наказания вселенски!
Даже не мога да си кажа,
че добро съм сторила, и даже
клиентите са вечно недоволни
и пораждат в мене чувства двойни.
Аз пацифистка съм, да,
но мисля за руска инвазия към Швейцария без грам вина!
Chapter 75: Мисия анти-козунак! (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Пенко и Томас чакат да мине,
Великденът да отмине,
че Стоянчо, тяхното дете,
иска на килца да порасте!
Татковците му двама,
казват му: без драма!
Алергичен си, сине ти,
моля, не прави бели!
Ама детето българче е то,
хвана си една кошничка и то,
за пикник, не за декорация,
пък стана в квартала сензация!
Томас и Пенко агнешкото правят,
а Стоянчо пред бабите се подвизава,
рецитира „Аз съм българче“ ясно,
и им хвана патриотизма на тясно!
Бабите козунак му дават,
с писани яйца го даряват,
а детето малкото,
пред тях ги хапва то!
Стоянчо целият квартал обиколи,
с възпаление се сдоби,
нослето му се разтече,
детето към антиалергена се затече!
Но то направи фатална грешка,
плячката си грешна
на масата в кухнята остави,
че хремата да превари!
Томас тази кошница като я видя,
почна да се вайка, я!
На Пенко разказва,
че детето от кома ще предпазва!
Той трябваше да му даде урок,
че да не изпадне в алергенен шок,
изчака го да слезе
и да се опита от кошничката да си вземе
козунак със шоколад, стафиди и какао –
Боже, беше станало мазало цяло!
Пенко един му зашлеви,
Томас почна да му спори,
че с детето без бой ще стане,
и даже му се закани,
че ако Пенко още един път Стоянчо плесне,
в хола тази вечер ще си легне!
Излизат те навън,
до един беден човек спират
и кошницата му сервират.
Томас на Стоянчо казва,
че няма да го наказва,
плячката на гладния човек да даде,
от глутен да не се гътне!
На детето му стана жално,
една бутилка с вода му подаде,
че на човека му стана жадно,
па и кошницата му подаде,
че с бащите си да няма свади,
че да не го оставят у дома,
дето нямаше да го хранят
и без раница щяха да го оставят.
Човекът едно яйце си обели,
едно котенце викна,
с него си го раздели.
Котенцето коремче голямо имаше,
струните на сърцето на Стоянчо дирижираше.
Малкият и той яйце обели,
пък на две го раздели.
Томас сръчка Пенко,
пък го целуна по бузата нежно.
Това добър урок за детето беше,
пък и празникът течеше,
и ако на празник добро не се прави,
то тогава уроки щеше да си стовари!
Стоянчо, научи се той,
че лакомията е за бой.
Вкъщи той получи
едно пакетче с лукчета да смучи,
че те чиста захар бяха, не глутен –
нека и неговите зъби хванат захарен тен!
Chapter 76: На гости (Стих на Алфред)
Chapter Text
Покани ме мене сина на гости,
В турския чифлик,
С чичовците си честит,
Великден ще си празнува,
Че и мене вербува,
За ядене на козунаци, яйца и агнешко крехко,
Дето цяла сутрин се е пекло.
Но аз какво да заваря?
Садик един десен ми стоваря,
Че роботът ми умопомрачен,
С Настаран ще се бие,
И то не с яйце,
А с изтребител модерен,
Дето дронове го свалят.
Садик направо тръгна да ме души,
А аз само се мъчех
От мене да го откача,
Че в крадения изтребител пак да се кача.
Аз не исках да го нервя,
Само исках детето ми да мерна,
Никола и той се затичва,
На Садик на турски нарича
Да ме пусне в този час,
За детето си да мисли той,
А не мене да ме спуква от бой!
То това дете негово не е,
И мое даже не е,
Кръвна връзка аз с него нямам,
Прибрах си го навремето срещу хартийки подплатени,
Със злато посолени!
Излиза и Иван,
Гази наред като танк,
Садик от мен отделя,
Вербално го жигоса той
И едва не почна да раздава бой.
Садик и Никола се прибраха,
Те ще си се оправят, вярно,
Но на мене не ми е тайно,
Че Садик е огорчен,
В собствения си дом е отделен.
Иван хваща ме за ръка,
Вика: „Хайде да поспиш,
Че да се изкъпеш и обръснеш,
Като клошар пред детето да не лъснеш!“
Аз му викам: „Няма сън,
Докато аз детето си не видя,
С мила дума да го погаля
И яйце да му обеля,
Че и аз да съм като човек тази неделя“.
Иван води ме в хамама,
Гърба ми изтърка, брадата отряза,
Пък като ме сложи пред огледалото,
Се чудех аз кой е това,
Дето мене така изморено ме гледа
И даже не може една усмивка да премери
С тези устни напукани.
Иван ме и подстрига:
„Имаш въшки, стига мига!“ –
Вика ми той,
Пък ме пръска с препарат от сой,
Руски, комунистки,
За буболечки непокистки.
Иван ме направи да приличам
На стария си аз, пича,
Дето от нищо не се страхува
И все войната си диктува.
Но този някой не бях сега
И се чувствах така, все едно съдбата ме подгря,
Че да спра да съм дете,
Че имам вече почти шейсет!
Питам аз Иван
Как да се покажа пред Садик без свян,
Че майка му Настаран удари
Оня оранжевия маймуняк роботски,
Дето ми сложи окови робски.
Иван главата си поклаща,
Вика: „Тебе сега демокрацията те хваща,
Това твоето досега
Беше просто една детска мечта,
Европа беше разорена
И твоите заводи работеха на двойна смяна,
Но Европа сега се съвзе
И хляба ти взе“.
И аз се чудя как
Това възможно е и кой
Може да ми помогне за американската мечта,
Че да не остана само литнал блян тя.
Иван към мен се доближава,
Ръката си на бузата ми слага
И ми казва с усмивка мила и злокобна:
„Добре дошъл в клуба, мило,
Яж си сега това, което си си надробило“.
Той мене не ме целува
И аз по него боледувам,
Че исках с него децата да отгледам,
А той за тях нехае
И мене не желае.
Chapter 77: Израел (Стих на Садик)
Chapter Text
Израел тези дни много ми се пени,
иска и мене с бомби да уцели,
но и аз не му се давам,
гранатомета си налагам,
с масло и гранати скъпи,
дето носа му ще натрият!
Той мисли си, че аз
не разбирам какво крои ми той в този час
и ще се оставя без защита,
а той щял да ми прави цяла еврейска свита
от изтребители и дронове,
дето на скрап ще ги направя аз
и коли за дядо Яо ще строя в този час!
Само да ми падне тоя,
дето ме плаши с на Алфред воя,
за война и за ракети,
Ще ги направя на спагети!
Няма да се дам
и Никито ще защитя,
че и той мои хора има,
и при него си ги прибира.
Ако Израел решил е
война световна да почва,
то и моите момчета
ще пеят маршове в дерета
и аз ще го оскубя, както подобава,
че от мама Настаран да получа покана
на чай и бисквитки пресни,
а не на плесници нанесени.
И празнувам аз със семейството Великден,
но от тази Николова рода
само Алексей мога да търпя.
Аз детето си го обичам и ми е мило,
то не е виновно, че бащите му затриват
цели държави от картата световна,
без грам свян за волята Господна!
Ако продължат нещата така,
то това няма да е шега,
ще си пусна берсеркърите пак
и ще ме хване бяс.
Но едно не зная аз,
с кой ще се съюзи Никола в този час,
той все немеца слуша,
нали е мила душа,
но аз ще го убедя
и с него ще се обединя!
Че майка ми му е мила,
а за мене е горда и красива,
и аз няма да я оставя да умре,
че тя мене ме гледа от дете,
и си я обичам аз,
и съм готов за нея да горя без газ!
Chapter 78: Стража на плажа (Стих на Никола)
Chapter Text
Писна ми вече на мене,
В модернизацията на мойто военно племе,
Вечно последен да съм аз,
Та се развихрих в този час!
Съветските изстребители продадох ги за скрап,
Че и Катюша не ги иска тях,
И си купих нови Ф-16,
Оборудвах ги си ги с наште
Войници и офицери,
Дето чакат да има нещо, в което да се прицелят.
Ново село обзаведох го аз,
С турци, гърци, че чак и италианци,
Да ми бранят плажа те,
Че това е моето море!
Черно море Садик го мисли
За своето имане
И мисли да ми махне
Флота, дронове и ПВО,
Че да си закара неговите кораби моето мило,
Война да почне той,
Но на мене няма да ми налети на бой.
Аз на тъщата кръв дарявам
И на Садик сладко показвам,
Че той с Алфред вражда може и да има,
Но аз него през Черно море без бой няма да го пусна да мине!
Казвам му аз,
Недей да се мъчиш в Европа ти,
Че ще стане мазало,
А моите войници от видео игрите,
Научили са се те
Да правят меле.
Той на мене ми казва,
Че чак и на картата му показва,
Че и неговите морал не тачат
И в Каунтър Страйк подскачат!
Потупах го по гърба аз,
Напомних му с усмивка блага,
Че и аз съм хунско племе
И за мира много не ми дреме.
Той и затова си ме обича,
С гранатомети към мене ще тича,
Аз ще изпусна два язовира
И той после със Женевската конвенция ще трябва да ме спира.
Май са забравили всички,
Че аз фитил много къс имам
И търпението ми малко,
Сега го хруска цял свят сладко.
И преди съм се бил
Срещу врагове многобройни,
И къде ти по-достойни,
През ерата на меча те с барут
Са се мъчили мене да ме направят на опушен бут.
Но аз ще оцелея
И даже и Уанг Яо ще надживея,
А те другите ако искат,
И хлебарка може да ме наричат!
Chapter 79: Младите (Стих на Настаран)
Chapter Text
Сина и зетя двама,
На софра със онзи бабаит,
Седнаха те, па и хляб чупят,
А на мене ми дойде до гуша.
Роботът мой по сина ракета мята,
Че и траекторията смята,
Семействата на американските посланици от Турция да изгони,
Стари рани да изрови.
Аз не съм готова в този час,
Милост и мир да послушам аз,
Но зетят упорит е,
И много инатлив е,
Набра ме цели двайсет пъти,
И аз едва не му пратих уроки.
Аз на него му казвам:
„Не давай кръв!“,
И съм готова да наказвам,
Че той трябва да е жив за моя внук.
Ако че детето не е на сина,
Той си го гледа — пън му с пъна —
И на него се радва повече той,
От сина си свой.
Никус мене ме набира,
Иска брака на баща си да възпира,
Че да се събере с Херакъл той,
Иначе Никус щял да налети на бой!
Аз на внука обяснявам,
Че зетят ми е по-мил на сърце,
Отколкото онова сънено коте,
Дето Никус не е родил,
Защото е мъж, уви.
Но Никус от биология явно не разбира,
Херакъл мозъка промил му е със зверска сила,
И мисли детето горко,
Че баща си брани зорко.
А Никола пак кръв ми праща,
И Садик с изстребители я докарва,
А моят мил зет
Налива се с оранжада и маа козунак
Точно като невидял!
Сега при мене е тихо,
Алфред повъзпрял се е и сигурно
Мисли си той,
Че ще може да пребие робота оранжав
И в Сибир да го прати,
Че той там да си говори шантаво и детски.
Ей, бъгави експерименти светски,
Пак на моята глава се те стоварват,
И ме карате аз на креват да си лежа,
И с абоката да внимавам,
Че ми го сложиха на най-доброто място.
Дали да не командвам от легло с таблет,
Или на Алфред сол да меля
За света, от неговата култура завзет,
Дето от един робот се командва — и то превзет!
Chapter 80: Неделя (стих на Никола)
Notes:
(See the end of the chapter for notes.)
Chapter Text
Със Садик се сбогувах аз,
И в Малко Търново дойдох,
Че да гласувам на почва родна.
И народа да трогна.
Надявам се аз,
Че повече от два милиона бабички в този час,
Ще излязат и ще гласуват,
Но не за паницата с боб,
А за моя робот.
Гледам аз, крият се бусовете,
До секциите правят трусове,
Смъртните до поразия ме докараха,
А народа до просия,
Че глас дават и за паницата една,
С леща пълна е тя.
И аз за това съм виновен,
Че не се поддадох на призива народен,
Смъртните в парламента да разстрелям,
Един диктатор като хората да изстрелям.
Но този път съм аз,
В секцията и виждам там,
Една общинарка,
Дето е чиста гербарка.
Гледам ѝ в ума,
А тя на държавна служба е,
И за да има хляб,
За децата и мъжа,
Дошла е тука да нарежда,
За ГЕРБ с чужди гласове да се разпорежда.
И много искам да я питам,
Защо като вярва в тази партия една,
Я е страх даже и ароматизатор от нея в колата,
На показ да изложи,
Че после верността си да доложи.
Но аз знам отговора един,
Тази може и да има син,
Но това не означава,
Че тя мене за 200 евро може да ме предава!
Дръпнах ѝ нишката аз,
Получих си само чисти инструкции в този час,
А тази на заплатата държавна,
Ще я видим после как жадна,
За пари и стабилност,
На следващия режим ще покаже лабилност.
И може би съм прекалено строг,
Но аз смъртни вече няма да толерирам,
По-добре парламент с генерали,
Отколкото крадци от лани!
Гласувайте за когото си щете,
Излезте само вие,
И покажете,
Че не сте безгласни,
И се бунтувайте към тези красти страшни,
Дето мене ме продават,
А на вас мира не дават,
И децата ви на запад предават!
Notes:
Тъй като утре е денят за размисъл, а и в изборния ден не е позволено да се прави политическа агитация, няма да пиша за ОПА! до понеделник.
Не искам да ме опандизят. Законът си е закон.
Но мога да ви кажа едно: в 7 съм пред урната и съм готова да гласувам!
А вие?
Chapter 81: Хайде, тръгни, вота си дай ти! (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Пенко е още по пижама,
И той сменя телевизинната програма,
Че за избори не ще да слуша,
Той отдавна си в взел поука!
Колкото и да е хрисим,
Политика вмирисан,
Като на влст дойде той,
Вече става за псувни и бой!
Нима малко са се опаричили,
И по евровондове са тичали,
Къщи на три етажа,
Бедни хора с мастрията да мажат!
Томас идва в тоз момент,
С кардиган, панталони и коси влажни,
Да пита Пенко нещо важно,
Че днес неделя е, да,
Но изборите вече имат преднина!
Пита Томас “Пенко защо лежиш?
Неделята ли искаш да си проспиш?
Хайде, на виж това,
И после към секцията без цветя,
Ходом-марш го давай,
И лошите ги разкарай!
Томас знаеше, че Пенко не се стараеше,
Вярата си на тоз-онзи да дава,
Дето през фотошоп минава,
Зъбите му да избелят,
И грабежният плам в очите му да не забележат,
Мирните бабички и дядовци добри,
Дето пак с пенсии подткупили ги.
Пенко гледа и се мае,
Прав бил, то се знае,
Пак няма за кой да гласува,
В одеялото като какун се свива,
И на Томас маха той,
Палачинките по-добре да прави,
Че те с шоколад са, не с лъжи,
И няма да го огорчи,
Това тесто топло и приятно,
Дето ухание има златно!
Томас надолу скролва,
И на Пенко дрехи мята,
С халата той мъжа си цели,
И в главата го оцели!
Ставай, Томас вика,
Я виж под номер 21 кой се мярка!
Нали за този ти и предният път гласува,
И доверие му добрува?
Пенко скролва надолу,
И що да види, паритии патриотични,
И там е и генерала!
Ох, ще стане забава!
Пенко бързо с халата в банята тича,
И се зарича,
Че ако генерала изборите спечели,
Пенко на децата в квартала орехчета сладки,
Ще раздаде за празник и бъдеще омайно!
Малкият Стоянчо,
Детето им сладко,
Ръпа си бананче,
Вече си е облечено като чавдарче!
С черни панталони,
Джобовете им натъпкани с бонбони,
Ризката му е зелена,
А чорапчетата му бели,
Със снежинки са ошити.
Детето с бащите си иска,
До училището да отиде,
Да види баща си че се бори,
А не по течението ходи.
Отиде Пенко, че само той,
Право да гласуваше в този ден имаше,
Томас още за гражданство предираше,
Но Пенко с хартиена бюлетина гласа си пусна,
Пък после се отпусна.
С Томас и детето той отиде,
По един сладолед да си похапне,
Само на Стоянчо с клечка купи,
Че той, горкият, глутен да яде не може,
Че до болницата да не му се наложи,
Детето да праща,
И за доктори скъпи да плаща!
Chapter 82: Съпруга ми щастлив (Стих на Садик)
Chapter Text
Съпругът ми щастлив,
от избори се връща той
и ми казва весел и засмян,
че роботът му ГЕРБ е победил
и със всичко се е разпоредил.
Аз на него много му се радвам,
че всяка нация знае –
без робот смъртните едни
са като щършели, уви!
Той се прибира изморен,
но в багажника му е нареден
цял курбан – агнешко, баклава и бонбони,
все едно Шекер Байрама го гони!
Готвим всичко ние
и на хората раздаваме,
а той усмихва се уморено
и не му пука, че турци храни,
само че курбан за здраве прави,
че неволята от неговата глава да отлети
и той политиците си да осмири!
После и чешма
в селото до чифлика ще прави,
хората да го благославят,
нищо че са мои, а не негови,
той и в България всичко ще разпореди
да се направи и възстанови!
Молим се ние двама,
той пред кръстче, аз на килимче,
роботът Радев поне за един мандат да стои
и Лудвиг да не го опандизи.
Детето с баклава се тъпче,
до него малки турчета и гърчета,
и те баклава си похапват,
английския си упражняват сладко.
Пък като слънцето залезе,
хванах го аз и право в хамама,
емоцията му аз да измия,
пък после в леглото да го сложа
и до него глава да положа.
Той направо си сияе,
а аз, преди съня и мене да омае,
радвам му се като дете –
това е мъжът, в когото аз преди толкова векове се влюбих,
за когото войни водех, територия губех.
И мисля си аз:
Към живота върна се той
за мен, за Алексей, за народа си свой,
и ще му помогна аз
нов златен век да проима
и с държавни дела да се занимава,
че апатията пак да не го налегне
и да не вземе той пак
да се откаже от борбата за живота си свят.
Няма да му позволя
по течението да плува той,
ако главата наведе,
ще го щипна аз по бузата веднъж
и ще му кажа да бъде мъж,
а не дете ядосано,
от всички маносано!
Chapter 83: Общинска лелка търси британска сделка (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Пенко доматите си копа,
Гледа да не ги прекопа,
Още разсад са си те
и той ги гледа като дете.
Томас вода с лимон му донася,
в чашата му я сипва,
ментов чай долива,
вика му си той:
„Ти си моят герой!“
Пенко радва се и пие
тази вода странна,
дето в Обединеното кралство е модерна,
а на него е последна
мисъл и нужда,
но пък хладнинка в него пробужда.
Той на Томас вече може
на чист английски да му говори,
балканският му акцент
не е вече като цимент!
„Хайде“, Томас му казва,
„да отидем с детето до общината,
че гражданството ми е прието
и искам документите да си внеса,
и от британски интриги да се отърся.“
Пенко много си се радва,
че Томас на него ще приляга,
българин няма да е,
но на него не му дреме.
Пенко се изкъпва,
в костюм се намъква,
после с детето малко
взима си нещо сладко
и към общината тичат те,
че обедната почивка на лелките
не знае нито график, нито рима,
но незнайно защо два часа взима
от гражданското време –
ех, тъжно племе!
Томас документите си вади,
от гише на гише припка той,
а лелките в любовен застой
чудят се защо
британец млад в България ще дойде,
че повечето пенсионери са с кози дойни.
Излизат от общината те,
залезът ги озарява,
Томас на умората се предава,
че от толкова тичане той
си е чист герой!
Пенко сладолед им купува
и му казва да кротува,
скоро лелките ще са със слушалки
и следващият път ще има ало-ало схватки.
Системата щяла да даде
бланката на документа,
дето на масата стои,
и инструкции как да се смени
информацията нужна,
дето за лелките вече ще е чужда.
И пита Томас защо
прави се това нещо,
а Пенко му казва,
че лелката зад гишето може да отказва
документ да му подпише,
ако той солено не я подкупи,
че тя нови обувки да си купи.
Томас чуди се и се мае,
даже няма време и в облаци да витае,
и казва той на Пенко:
„Мило, красиво е тука,
ама работата ви не е наслуки
и май ще ми направиш сгазиш лука.“
Пенко с ръка мята,
гушка Томас и Стоянчо,
пък им казва сладко:
„Сега вече генералът е спечелил
и както детето е чело,
генерал е най-добре
племето да поведе!“
Томас това не го вярва,
но и да гласува не може,
така че в Пенко той повярва
и се молеше само
от гише на гише да не гледа през рамо
къде ще го прати лелката една –
за печат, бланка или просто химикалка!
Chapter 84: Родна стряха (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Доматите са вече големи,
Пенко и Томас ги вързаха засмени,
Щеше да има лютеница пак,
И даже и лукът е станал,
Празник в Мездра е настанал!
Топличко е вече сега,
Навън играят си деца,
И малкият Стоянчо след топка тича,
На поляната пред къщата се препича!
Пенко казва на Томас:
Скоро Денят на труда
Ще дойде и двамата
Ще заминат за мама!
Томас мига и се вайка –
Как така ще ходят до Пенковата майка?
Че той още български не знае,
А дали тази дама английски поназвайва?
Ох, само с недоверие да не го наказва!
Минаха се дните,
Пенко от градината цветя откъсна,
Пък с Томас и детето
Отидоха до селото,
Където е старата бащина къща
И живее милата свекърва.
Баба Неда от вратата ги посрещна,
В фуста и блуза дебела,
Със забратка на глава
И мирис на баклава!
Вика им: „Чеда,
Баницата се изпече,
Нещо малко направих аз,
Хайде, влезте, влезте, че да ви видя,
И зетя да си опозная,
Че да го видя от кой край е!“
Томас нищо не разбра,
Пенко всичко му преведе,
И Томас мислеше си: „Какво племе,
Щом майката добра сина си не зашлеви,
А жениха му даже одобри!“
Вътре беше топло и уютно,
Масата под напъна титаничен
На пържоли, сарми и зеле
Държеше си това бреме
И се мъчеше да не се счупи –
Ех, сега какво ѝ се случи!
Пенко сяда до бабата,
Томас до него, а детето
Отива и сяда на дивана,
Че на телевизора стар
Дават Ю-Ги-Ох рерън.
Баба Неда Томас гледа,
Пита го откъде е и откога
Сина ѝ той обича
И мило го нарича.
Пенко му превежда,
А Томас има една надежда –
Тази мила стара майка
Да не се после вайка.
Като разбра баба Неда,
Че момчето е британец,
Но отказало се от всичко,
Само Пенко да има,
Усмихна се тя, па едно „танк ю“ прошепна.
Тя на английски само това знае,
Но Томас почна да ридае –
Как така една българска жена
Ще го обича повече от майката,
Дето го е родила, но не и кърмила,
И за малко в руски крайцер не оставила,
Да си чака тежката съдба
И да го ритнат от скала.
Баба Неда се усмихва,
Томас по рамото потупва,
Пък му казва: „Зетко мил,
Ти си вече цял балканец,
Ако и да си се родил британец!“
Детето Юги гледа,
За приятелството анимето следва,
А Томас сарми нагъва,
Знаейки, че това за баба Неда
Е най-голямата победа!
Chapter 85: Семейството (Стих на Садик)
Chapter Text
Семейството мое, мило и добро,
от Никола и Алексей е,
и аз съм на това семейство глава,
но на Алексей не съм му баща,
а само чичо,
но си го обичам!
Никола се вайка,
на детето компрес слага,
но то гори, милото гори,
като вулкан е, ох, и го боли,
замаян е и е слаб,
а роботът Ердоган говори ми за капак!
Ние с него държавни дела мислим
и се мъчим да премислим
лирата как да осмирим
и от инфлация как да не прегорим.
Вече в Одрин опашки няма,
нито за Ариел, нито за смяна,
нито за лекарства –
на Никола народа явно много болен,
все при мене се запасява
и мира не ми оставя.
Но аз от това вече не се дразня,
пак че се сещаше за мене,
че ми пътя отвори,
с него да се сработим!
Той ми казва: детето е болно,
Грейт Ситкин ще изригне,
трябва му прохлада,
а не жега без пощада.
Той ми казва: трябва да замина,
в Стара планина аз да отида,
детето в новата ми къща
да си го гледам и да си го къткам,
че там е хладно и в гората
има прохлада и вода сладка.
Аз го питам: кога тръгваш ти?
Че и аз багажа да си стегна
и със семейството ми да побегна
в гората мила и прохладна,
дето на Алексей ще му бъде забавна.
Казвам му: аз отпуск взимам,
от къщата му ще работя
и с робота ще говоря,
а той гледа ме ококорен
и не може да повярва,
че всичко за него ще оставя,
че и детето да бавя.
Аз целувам го по врата,
казвам му да не го мисли,
имам аз на пръста ми халка
и той си има една.
Семейство сме ние и знам,
че главата на това семейство съм аз,
мой дълг е да ги обичам
и през границите да тичам.
Къщата му вече е голяма
и офиси има за двама,
а детето си има детска стая
със звезди на тавана от рая!
Преди живееше в колиба
и от срам даже не можеше да мига,
но сега ще се промени той
и ще излезе от този застой!
Chapter 86: Детски неволи (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Неволите детски край нямат,
Малкият Стоянчо е засмян,
Но неговите бащи
искат да го скастрят, че и да го сгащят,
защото малкият от математика не разбира,
а и не иска задачи да решава –
ей, каква родителска забава!
Детето немски учи,
че детските на телевизора са с дублаж,
и той не знае как
български да си намери,
но иска Кайба с Юги сили да премери!
Почва с Дуолинго малкият Стоянчо,
през английския си му е сладко,
клика, радва се като на игра,
юнит мина, после два,
после малко и се упражнява,
че на сърца е, не на про,
и не иска да дава на совата евро просо!
На него сборници му дават
и даже го порицават,
че не учи достатъчно той
и няма в първи клас да е герой!
Пенко един ден от работа се връща,
има шум от детско в тази къща,
той отива и що да види –
Стоянчо разбира тоз език труден,
че чак и точки пресмята,
и на Юги се кани,
че с късмет от лани
душата на дядо си няма да спаси,
пък и падежа сбърка, ех, нали,
малък е още той,
пък и японец,
пък и немският е труден,
пък на Стоянчо му отърва да прости и да се вайка
като човек, каращ таратайка!
Пита го Пенко: – Дете,
пак имаш сопол на носле,
и какво е това детско?
Вместо задачи да решаваш,
ти върху картинки размишляваш!
Даже сигурно не знаеш тези
за какво си говорят, недей се глези!
– Знам – казва му Стоянчо, –
за приятелство и милиардери злобни,
за игри с карти господни,
и холограми има, че и карти.
Дай ми, тате, още малко време,
пък после пак ще хвана математическото бреме!
Пенко си изчаква,
после Стоянчо пред компютъра очаква,
но вместо задачи от PDF да му даде,
вика: – Ето на, дете,
реши го това, пък си играй,
и да знаеш, гордостта ми няма край!
Стоянчо теста по немски минава
от неговата мания за аниме забава,
даже B2 нацелва,
че чак и към C1 се прицелва!
Пенко гледа, пък се мае –
детето език знае!
А нито той, нито Томас
на частна учителка са го пратили,
или накарали да го учи,
а той с анимето иска да сполучи
и затова сам се е научил!
Пенко детето го погалва,
на Томас казва за тази езикова слава,
па после едно тесте карти от интернет поръчва,
ама не на български, а нидерландски,
че Пенко иска Стоянчо да е като Томас
и работни места да строи той,
че и после в голяма къща да стои!
А Пенко после
хваща и той Дуолингото,
иска английския да си подобри,
и Томас даже реши,
че ще му е муза той
и ще му обяснява всичко лично,
дето със совата се свиква.
На детето сборници му дават,
но му казват: „Решавай малко,
че математиката важна е,
но ти си само едно дете,
пък и дарба имаш ти –
езици сам да си учиш
и думи да редиш!“
А Стоянчо анимето си гледа
и се чуди защо,
нидерландският такъв е
и защо трябва да се храчи той.
Ех, Х-то му е в застой!
Chapter 87: На море (Стих на малкия Стефчо)
Chapter Text
Отиваме с мама и тате на море,
че и сестрата с бебето дойде,
пък после какво да видим?
Контейнери преливат,
пеликани се събират,
котки и кучета всичко изравят,
а никой не иска да мете,
и това трябваше да го види едно дете!
Мъча се аз
в ресторанта да си хапна,
мама да ме хвали,
тате бакшиш да остави,
но има едно кенче,
дето вече вятърът през цялата градина го бутна,
че и в джапанката ми дори –
ех, този град как смърди!
Викам аз на мама:
дали морето да не оставим?
Дни от болничния си още имаш,
можем във Велинград да намерим мира!
Тя ми казва: дете,
във Велинград къде ще видиш слънцето
да е толкова топло,
че чак и море има добро!
Аз на мама казвам:
онзи ден риба намерих,
ей така, на плажа,
тя цялата беше мръсна
и в пластмаса задушена.
Аз в това море не искам
да се къпя или да хващам тен,
че толкова е мръсно,
че може и тении да има –
ех, домъчня ми за детската градина!
Мама казва: трай,
кенчето рита тя в другия край,
вятърът го пак към нас побутва,
мале… каква морска дупка!
Chapter 88: Пак ще има бира! (Стих на Лудвиг)
Chapter Text
Всички от мене искат да съм сила –
за блицкриг, за прегазване,
че да спра това руско възраждане,
дето сега много ни тревожи
и войната в Украйна то наложи!
Аз мисля и се чудя
това тука как да го събудя –
този мой древен звяр,
от тате Германия направен
и във мене поставен.
Казвам си аз: „Лудвиг, недей!“
Те те искат в този час,
но после ще стане война световна
и пак ти ще си виновен,
и от всички нападнат,
та да правиш ти пак от разпад държава.
И съюзниците ми не са вече
това, което едно време бяха.
Никола за брат си се държи,
Родерик иска да си отмъсти,
Елизабета пък и дума не дава
за блокирани еврофондове да става!
Те за мене се държат,
но дали парите ми ще ги удържат
да останат те в ЕС?
Че да не стана пак аз пес
В Европата ми мила,
дето съм я хванал аз
и командвам я в този час.
Chapter 89: Пеликан си картофки краде, краде (Стих на малкия Стефчо)
Chapter Text
Пеликан си картофки краде, краде,
мама само се мае,
но това на нея не ѝ пречи –
ние тука на ол-инклузив сме, уви.
Мама си поръчва пак,
а тате пуши за капак.
Аз сестрата с бебето гледам,
то, горкото, станало червено.
Тя вика – да се калява,
ама май на него кремът не му става –
нито успокоение, нито радост.
Ех, от слънцето ще остарее
и съвсем ще почервенее!
Аз пиша за Мечо Пух и Прасчо,
на елитна мисия са те
в едно дере,
дето Прасчо – тоз убиец наемен,
трябва да вземе главата на един бобър земен,
дето с марсианци бизнес върти.
Кравата Бокет на фермера принадлежи,
но тоз бобър бабаит
закарал я при царевицата той,
че марсианците му децата държат
и надали ще ги пожалят.
Кравата в космоса отлита,
на бобъра децата – и те.
Пък като дойде това психопатско прасе,
вижда то, че бобърът с Дисни се сношил,
и Прасчо го победил!
Ех, как ми се искаше на мене
да съм сега при планинско племе,
дето няма нито кенчета, нито медузи,
да ги събират от плажа с вендузи.
Но днес е първи май
и на работата идва край.
Утре ще се приберем
и ще се наядем.
А дотогава само на картофки
ще го караме с уловки,
че ако и другите за бюфета ни преварят,
пак моите мама и тате гладни ще си лягат.
Че ние в хотел сме, да,
но той е с българи препълнен
и бюфетът е под обсада.
Мале… това ми било морска наслада!
Исках да си хрусна солета,
но един пеликан прелетя,
взе ми класа житен
и го разпиля по плажа.
Война между пеликани настана!
А аз гладен останах,
само за да могат мама и тате от работа да се скатават!
Chapter 90: Агънцето бля ли? (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Агънцето днеска бля ли?
Този въпрос питаха го Пенко
едни лелки с палта бели –
болнични и бледи.
Пенко се чуди и се мае,
даже в облаците витае,
не знае той какво да каже,
камо ли пък да докаже!
Лелките му викат: „Стой!
Пенко, не го яж това агне,
дай да ти го проверим,
че за Гергьовден да го сварим,
ако не е от складове държавни,
държано в мазета тайни!“
Пенко за това чувал е,
не иска на Томас и Стоянчо отрова да даде,
дава на лелките изследвания да правят
и магазинера да злепоставят.
Той Пенко бай Петър го знае
от дете, че и от градина –
бай Петър много стока му е давал,
даже и на версия!
„Как можа, бай Петре?“ –
вика Пенко и с юмрук му се заканва,
а старият магазинер
със сълзи горчиви се разкайва.
Той на Пенко му зарича:
„Недей към мене да тичаш,
аз шеф на магазина не съм,
а онзи русенски пън,
дето на Запад не стъпва
и в Русе стоката разцъква.“
Пенко стареца за яката хваща,
здравата го разклаща,
вика му в лицето:
„Щеше да стане зле за детето!
Как можа, бай Петре,
в този магазин да продължаваш –
да работиш и да мамиш,
на мездренци здравето да тровиш!
Ти ми беше на мене съсед
и дори те бях гласувал за кмет,
докато беше в ГЕРБ ти...
Ех, стига смотолеви!
Бъди мъж, не пуйка,
и си хващай магазинерската хурка!
Марш оттука, магазина затвори,
че няма да те жаля аз
и може и в затвора да вляза в този час!“
Двама полицаи ги разтърват,
ленти в магазина слагат
и Пенко наставляват:
„Момче, отиди на село ти,
някой дядо весел направи,
купи агнешко на цена човешка
и недей да правиш магазинерска грешка!
Агнешкото скъп продукт е,
не можеш ти с червен етикет да го купиш,
и то точно преди Гергьовдена!
Е, те затова русенецът е на смяна
и ни трови нас, нали?
Западни българи сме, уви –
па на работа ходим и сме бедни,
забравени от тези в София!
Спомен блед във Велико Търново сме ние,
а в Русе не фигурираме въобще
в съвестта на този изверг магазинерски,
дето дядо ти Петър с минимална заплата експлоатира
и душата му с грехове зарива!“
Пенко излиза, па колата пали,
отива по села и разпитва:
има ли земеделец с агне излишно,
че да говорят лично.
Казва му лелката в общината
къде да го намери той –
този дядо, дето е от сой
и агнетата си с нивата си изхранва,
ама не ги дава лесно –
при него е скъпо туй, дето е купешко.
Пенко при стареца отива,
казва му, че месото за детето му го взима,
дето от дома го намерил той,
и иска празника му да е цял,
и в гърнето да има ребърца,
а в ориза – късове сърчица!
Дядото му казва: „Ето,
блее още, трева хрупа.
Дай по тринайсет евро на кило
и било – каквото било!“
Пенко със дядото не спори,
той пък му го заколи.
Парите ръце смениха,
здравето на Стоянчо те спасиха.
През целия път се чуди Пенко
как бай Петър се размина леко,
че децата на махалата той е тровил
и даже може би и стари хора е заровил
със тези стикери червени –
като ръката на Смъртта големи.
Но си мисли и той за друго –
за този алчния от Русе,
дето мърша е продавал
и с народа се е гаврел.
И после помисли той пак за бай Петър,
дето на младини си градинката копа
и на Пенко ябълки е давал,
че в градинката на бащината къща
няма нито ябълка, нито крушка.
И как може един такъв човек
да си остане мил, но клет,
душата си да черни той
и съвестта му да кърви като порой.
Chapter 91: Махни се от райграса ми, пача с пачите недна! (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Пенко вестник си чете,
на столчето разтегателно,
със сокче и по потник.
Няма го днес зора голям,
че и будилник няма, и Пенко не го е срам,
че в градинката си не копа
или на Стоянчо прави окопа,
който малкият иска да строи –
землянка в задния двор, уви.
Но после идва вещица една,
тя може би дори е и жена,
веждата ѝ – единична,
чернее като мустака ѝ епичен!
Пенко това не го разбира –
като знаят, че така ще стане,
защо с пинсета се минават те,
че да заприличат на бабе,
преди косите им да са станали бели
и с кебапче в ръка през България да са поели!
Тази ми ти дама
на един със камерата кима
и пред Пенко сяда на килима,
пък му вика: „Господине, я кажи,
как те приемат тебе тук,
че си за мъж омъжен
и дете имаш ти?
Опитва ли се някой да те унижи?“
Пенко вестника затваря,
тази ми ти патка с поглед заравя
в едно бунище,
дето е и торище.
Но това е само ей така –
мислено, не на глас.
Той от стола става
и този с камерата под ръка го хваща,
та го води на улицата той
и му казва: „Стой!
В моето семейство не се бъркай,
че ще стане страшно
и много неприятно –
за тебе, не за мене,
и за цялото ти журналистко племе!“
Лелката го захапва
с въпрос уловка:
дали Пенко не го е страх,
че е направил този социален грях?
И дали той трябва от винкели да тича,
графити от оградата си да заличава,
че и доматите да му крадат –
че нали той в Северозапада е като луд!
Пенко не се сдържа,
тегли ѝ една майна,
вика ѝ: „Какъв социален грях, ма, пачо?
Нито съм откраднал, нито съм убил!
Имам мъж, дете и обичта им –
тяхната, чиста и невинна,
дето никой в Мездра няма да я сгази
и доброто ми име да погази!
Аз ги знам всички тука,
на тези улици като дете съм играл.
Знае ме и баба Пена, дето ѝ купих за Коледа ръжен,
че тя, горката, по дядото го метнала,
а той пък – в контейнера...
Но не се оставиха те на стари години
и за внуците са мили!
Или може би леля Петя от „Ефбета“
трябва на мен да ми ръмжи,
че съм с Томас, аз нали?
Пък тя идва тука на ракия
след смяна тежка и обилна
с тъпизми на покерджии наркомани,
в конспиративни теории завряни!
Или може би бай Гошо,
дето произвежда много просо,
трябва да ме заплюе по логиката ваша,
че си имам мъж в чаршафа?
Мислите си вие,
че свободата ви на печата
означава, че можете на народа да досаждате,
а пред мафиотите да докладвате
кой какво за тях е казал,
че да го накажат!
Марш, пача с пачите,
и ти, продажен щъркел операторски!
От семейството ми рейтинг няма да вдигнете,
най-много яростта на Томас да надигнете
и да ви съди той
с адвокати британски
пред съдии балкански,
дето никак не ви обичат
и лешояди ви наричат!“
Пенко на стола си се върна,
взе си вестника той, пък гръб им обърна.
А журналистката сензация не намери,
а само на главата си бели
си стовари тя, уви!
Chapter 92: Мале, олеле… (Стих на Никола)
Chapter Text
Мале, олеле, какво ми на главата дойде!
Че се мая и във административен ад дълбая –
разум, може и причина,
как пред поземлената за земеделец да мина!
Не знам, но се питам,
колко ли души пред това гише прелитат?
Въпросите им – неотговорени,
бонбоните – изядени,
нервите и те...
Ах, това бюрократично племе!
Едно лелче при арменския поп ме праща,
друго на стола се поклаща,
а една дама с коса черна и къса
над мене се смили
и играта ми обясни.
Аз връщам се при Садик вечерта и се мая,
че една година трябва да ми стигне –
овце, кози, че и бик...
Ех, ама аз съм бил и пестелив!
Парите от златото мое,
дето братчето ги праща,
за всичко ще отидат, но не и за мене,
заради това злокобно женско племе,
дето на хората не иска да помага
и със заплата държавна софрата си слага.
Садик ми вика: „Машала!
Няма без работа да стоиш
и да се мъчиш народа си на каиш
ти да го държиш!
Роботът ти на власт е, другият – президентка...
На, пийни си мента,
че после, като чифлик си направиш,
бикът ти от работа ще се отели,
а ти ще бачкаш четири смени!“
Аз пребледнях,
почнах да пелтеча в този час,
а Садик ми обяснява,
че шеф без нощна смяна не се става.
Все пак моят начален капитал
малък е и знам,
че и аз кози ще доя и кръстя,
и масло ще бия аз –
ще стана юнак в този час!
Садик ми вика: „Давай,
за работа се залавяй!
Законите ти научи
и кози и овце си накупи,
че ако могат да те сгащят
и с парите ти да отпрашат,
ще го направят те –
твоето административно племе!“
Мале, олеле, казвам аз като котре...
Как да му кажа аз на Садик,
че той моя народ клевети?
Като дори след избори
лелките за безсмъртни се смятат
и надежди и разбити сиромашки сърца отмятат.
Еврофондовете пазят те,
все едно от Лудвиг чакат дете,
и вместо за производството българско да се маят,
като цербери стоят те
и гледат да спънат фермер и пчелар.
Че производство вече да нямам
и от Садик и вуйчо Херакъл храна да доставям,
и в бедност да затъна,
че каиша да опъвам
и с народа дружно да затъвам!
Но аз не съм дете –
не всичките зли са,
има и добри.
Трудът ми ще ги победи!
Chapter 93: Ден победа? (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
От световните войни,
мина почти век, уви,
но девети май не чака
и със самолети руски той прескача.
Преди немците бяха за всичко виновни,
сега и руснаците несгодни,
станаха на прицел те,
но ще има шествие!
Докато при нас минава
Обиколката на Италия,
руснаците със стъпка маршова
своята победа празнуват
и въобще не се вълнуват,
че на прага на Трета световна са те,
но тази май ще е последна
и после земята ще е лека
от стъпките човешки
и от генералски грешки.
Пенко чуди се, уви,
как на Стоянчо да му каже той,
че този празник беше ценен,
но преди над Украйна ракети да връкнат
и братушките войната да прегърнат.
Пенко на сина си вика:
— Това са стари лаври, сине,
и недей ти много да се радваш,
защото ние на немска страна сме били
и Сталин не ни пощади.
Пак добре, че Бай Тошо умен беше,
на търпение научен,
на келепир обучен,
че той компютри, а не домати ни избра,
и сега сме в ЕС, да.
Стоянчо пита Пенко:
— Тате, като не сме били на страната руска,
как така на празника войници препускат,
с маршова стъпка ходят те
и им се радва всяко дете?
Пенко сина си по косите гали,
как сега да му достави
информацията една,
че българинът хамелеон е, да,
и по гръб да падне, пак ще се изправи
и дори и горчилката ще забрави,
че да има само мира
и икономиката му да не спира.
— Ти си българче, Стоянчо —
казва му Пенко сладко, —
като пораснеш ти, недей се май,
ами гледай работа да си намериш,
а политиците нещо ще измислят.
Че война като има,
от калта бисери излизат
и народът ни български
се бори балкански
и не се дава той
на загубата без бой,
а си гледа интересите вечни
и не забравя своите мечти млечни –
да го има, да го бъде
и до края на света да пребъде!
Chapter 94: Доктор Гемини! (Стих на Алфред)
Chapter Text
Някой бъбрека си дава,
сметката на доктора го задавя.
За всяко нещо изследвания искат –
кръвни, на урина, че и пискат:
защо им при кабинетите идваш,
че и на милост се надяваш?
Направо за лекарите нагъл ставаш!
Хората вече новините не гледат,
при Гемини те си ходят.
Той страх не иска да им всява,
фактите им бързо сваля,
че да знаят те,
че дрон не прелита над тяхното дете.
Единият праща снимка на пъпка,
вторият – на рана от стъкло,
пък трети, Боже, на възпаление...
При Гемини се е завтекло цялото американско население!
И аз се чудя, Боже,
при лекаря да отиде дали може,
или той ще ми поиска пари за къща?
И то не каква, а палат
в Мейн, във вилна зона...
Ох, пак трябва да си видя трезора!
Войната си продължава,
на протестите никой не дава
на сегашната патаклама да повлият.
И полицията не се забавя,
а хваща хората за час
и ги праща да бягат като болни от бяс!
И аз се питам в този час:
нали демокрация бях аз?
Нали от Иван по-добър съм,
нали силата ми справедливостта е,
а свободата – право?
Май е време за ново начало.
Изборите идват и аз се надявам,
че пацифист в Белия дом се настанява.
През далечната 2028-а,
ох, Господ на МАГА да не дава
нов мандат да спечели тази сбирщина продажна,
а да дойде някой с акъл
и поне две мозъчни клетки, а не чакъл,
че да се спре с войните
и хубавото на МАГА аз на хората мои да дам
без този военен срам!
Chapter 95: Фондчето ми мило (Стих на Лудвиг)
Chapter Text
Фондчето ми мило,
цял ден се е окрилило,
и от тези стиснати бабаити
пълни се, че чак прелива.
Цяла Гърция ликува
и чинно ми козирува.
Никола даде един милиард,
после гледа като заклан,
че той не можеше да повярва,
че аз така с отворен джоб ще го сваря
и ще го карам да плаща той
за вуйчо си, дето е в застой.
Брат ми Родерик и той даде,
даже и Елизабета се поддаде.
Фондчето се понапълни,
че на фалита гушата да пълни –
няма все от мене те да вземат
и после като жертви да ми се превземат.
Всеки мястото си да знае
и никой да нехае
дали ще копат или не –
мене не ме бърка въобще!
Искам аз само да бачкат те
и да не ми пипат спестяванията като дете,
дето първи клас ще почва
и портфейлите на родителите си ще нарочва.
Никола станал даже био фермер,
агнешкото му крехко
сладко-сладко си го глозгах,
че и за хлебчетата аз забравих.
Ама няма как, направил нещо с мерак –
да го обидя аз не искам.
Само козе сирене и извара,
пък и пълномаслено мляко за попара,
пък на него ще му дам зелена светлина
и ще огрее еврофондовете, да!
Аз на Садик дължа това,
но той сърди се, па на,
че на Евровизия имало примадони със бради,
че и гейове, уви.
Но той за Никола много направи –
събуди го от кризата от лани,
и сега аз виждам стария Никола,
дето през войните световни
брани се срещу силите господни
и беше зле въоръжен,
но в Дойран не се даде в плен.
Аз ако мога да си върна тоз Никола,
дето инатлив е, но отговорен до гроба,
границите на ЕС балкански
няма да ги минават братята бежанци
и мене няма
да ме заливат,
и исканията за пари в имейла ми да преливат.
Chapter 96: Батерията ми не взимай ти (Стих на Никола)
Chapter Text
Докато аз се чудя,
Кой гащеризон във фермата ми да обуя,
Звъни ми Лудвиг и ме поздравява,
Че ще има забава,
Че първият съм в света в този час,
И той се смее чак със глас.
Аз се чудя, Боже,
Какви са ги дробили моите велможи,
Моите мафиотски бабаити,
Че и политиците ми мили,
Дето Робота Радев още в пандиза не ги е сложил,
Но нищо, и за това ще има време,
И ще се отърва от това бреме.
Реших да не шикалкавя,
Бях готов пред Лудвиг всичко да призная,
И да обещая,
Че повече така няма да правя.
Но от Лудвиг какво да чуя?
За някакви батерии разправя,
И чак шапка ми сваля,
Повтаря си неговото „зер гут“,
И аз се беля от нерви като стара глава лук!
Успявам аз да разбера,
Че съм станал пръв в света,
Но този път не заради престрелки с мафиоти,
Или заради кражби на български идиоти,
Дето британски помощи са крали –
Мале, това стана безброй пъти лани!
Лудвиг ми на мене казва: „Браво!
И повече коли електронни да намериш,
Пък ако щеш, си ги и сглобявай,
От Китай акъл си открадни
И голям и богат порасни!“
Аз исках на този мухъл
Два десни по кратуната да му тресна
И да му нанеса щета телесна.
Той на мене да ми казва,
Че малък съм бил сега,
А аз едно време гащи съм му прал,
Защото той под масата се скри
И на мама София пук направи,
Пък се и насра,
Че чак се и напика.
Но не му казах нищо аз,
Че санкция не искам в този час.
Явно все някой в територията ми работа вършел,
Че и слънчеви панели пържел,
Батерии да зареди,
Когато на обед слънцето се смили.
Но и аз не се учудвам,
Далавера ми вече звънка –
На обяд през юни
Слънцето дава чак ток безплатен,
Но приходът от батерията е непонятен,
Че те са скъпи, нали?
Май пак си играят на „народа обери“.
Аз всичко на Робота Радев казвам,
После се и на слънце показвам,
Че козите сами на паша няма да излязат,
А моите фермери съм ги пуснал в кал да лазят,
Че Търново е наводнено
И ще кали моето колцентърско село
От млади германисти, бармани и юристи,
Дето заплата искат те голяма,
Но като стане време за работа, надигат врява!
Chapter 97: Коча ме ритна, ножа ми в ръката остана! (Стих на Садик)
Chapter Text
Аз се чудя как,
от нация на сабя и кинжал,
станаха мойте хора как
в народ, дето коч не може да заколи –
ей, в града го води!
Касапи няма, всеки на касап става,
само дето коч шетня си иска,
нож остър в кръв да се оплиска,
а то стана тя една.
Един със нож за хляб,
друг със за портокал,
режат те уж,
пък после ножът им в ботуш,
или по-зле – в джапанка протрита!
Ей, режат се пръсти до насита!
Пък и кочът мирен не стои,
рита, хапе дори,
телесни повреди той нанася
и хората пресява
на градски и селски чеда –
настана патаклама!
Аз в на Никито фермата съм,
коча го заклах като насън.
Рано-рано, слънцето още не беше навън,
че и го ошетах,
че Никола колцентристи нае
и не исках да свържат две и две.
Нека си мислят те,
че храната от Лидл дойде.
Да ядат, да им е сладко,
че на мене да ми е приятно!
Нали затова е празник?
На софрата да се събереш,
Бог да почетеш,
а не нелепо в спешното да седиш ти,
а тия ми ти от ПЕТА
срещу тебе да почнат правна щафета
и да се превземат пред съдията,
Все едно не им мирише на месо пръднята!
Chapter 98: Лидийско време (Стих на Алфред)
Chapter Text
Аз съм пред Настаран
и бой ще ям,
защото тя темпото си не забавя
и войната вече ме задавя.
Тя жена е достойна за хан
и се явява пред мене със шал,
забулена е тя,
нали на Садик е майка
и тя е мюсюлманка,
тази стройна иранка.
Тя ме с локум гощава
и е решила да ме поучава,
във историята ме поведе,
на едно изчезнало племе.
Казва ми Настаран:
„Времето не помни този цар,
но аз го помня и зная,
че и на тебе така ще ти дойде краят.“
Казва ми тя за безумието на Крез,
който на оракула повярвал е,
и от него даже сега
не е останало и дете.
Тя ми казва: „Момче,
моята империя няма да се предаде,
ти си мислиш: Ей,
можеш да ме победиш,
но аз ще те въртя на шиш.“
Аз дори ѝ вярвам,
че тя уран обогатява,
и даже няма вяра
в човечеството клето,
дето тя ще го замете под черджето.
Аз ѝ казвам: „Моля,
не ме обвинявайте, госпожо,
тази война роботът я почна
и стана тя една...
Хайде, нека поговорим,
време ми трябва да го сборим,
този оранжев рептил,
изкофяло деде,
дето с реалността връзка няма
и на всичко отговаря със закана!“
Настаран за мир говори,
аз шейсет дена ѝ измолих,
но тя ракети пак мята,
но както и да го смята,
тази жена знае си стойността
и знае, че тази битка е неравна,
и да победя,
Пирово ще ям,
като стар цар.
Поне протока отвори
и за махане на мините оттам заговори,
но колко ли ще търпи тя,
преди съдбата ми да стане лидийска?
Chapter 99: Ваканция Йок! (Стих на Садик)
Chapter Text
Гледам аз, че Никито в облаците витае
и на козите бае,
докато колцентристите мили
пак попара са дробили!
Гледам аз как Никола си сиренето прави,
и то дори безгрижно като лани,
и казва ми той,
че старите му политици са за бой.
Аз питам го: „Добре,
като знаеш, че са те напъхали в котле
и на огън сложили са те,
как така ти екзекуцията отложи,
като Лудвиг санкции ти наложи?“
Никола си нослето боцка,
вика ми – и аз го подкокоросвам, –
че Робота Радев ще ги скъса
и даже не ги пуска
на море преди август,
все едно са пенсионерска двойка,
дедо се бои от сметката за тока!
Никола ми казва, че и ми показва
плановете на робота какви са,
и аз мигам и не вярвам,
че Никола в политиката нагазва.
Уж мръсна работа била,
а сега той иска да си върне славата.
Никола със ръката мята,
козата с ръка премята,
и това добиче
при кучето Балкан си тича.
А чихуахуата Хюрем
скача като ярем,
тя козата подгонва –
ех, тази няма котва!
Аз прегледах речта на робота пак
и той изглежда като добряк,
само дето мога да му видя процесора как прегрява,
като той на цял свят се заканва!
Американците порта и друм
няма да вдигат в София повече шум,
пък счетоводителите във пандиза –
жал да ти стане, че ги мина.
А опозицията не си трае –
знаят те, че Никола олигархия не ще
и че военните режими за него са най-добре.
А аз не знам моето петле
защо във мир да живее той не може,
но се моля аз на Бога
да бъде той пак като преди,
че и мене да ме подкрепи.
Аз, докато лирата ми от калта надигам
и много се напирам
всичко да оправя аз,
че да не стана зелник с праз,
дето от всички е разграбен
и оставен недояден!
Chapter 100: На ти са, пачи яйца! (Стих на Иван)
Chapter Text
Батко ми добричък,
все по парите тича,
и стана тя една –
сложи го сестра ми на пачи яйца!
Цял град си построила,
тази украинска сила,
патронът – олигарх,
новодомци – украински пак!
Всички сега се със кал замерват,
само аз да не ги стрелна,
че Катюша май
от бате иска да го вземе този варненски край!
Бате вече робот военен си има
и окото му не смигва,
всичко ще разруши
и на Катюша рахата ще снижи
до бежански лагери и палатки,
че е неблагодарна тя
и се е наместила в чуждата земя!
И така аз гледам
как Никола с полиция народа изкарва,
багерите си приготвя –
няма да става украинска стока!
Българите пък крещят –
как така в кадастъра не се намери мъж
на този строеж край да сложи,
а не да бъдат за пари украински подлоги.
И вековните букове изсекли,
и до парка се натресли,
и за „Натура 2000“ нехаят –
ах, бате и роботът Радев сега как ще ги оправят!
Докато Катюша за „Баба Алино“ се вайка,
че там си е преместила бизнес утайка,
аз си пия чая и си свиркам,
че даже и военен съвет си свиквам.
Че щом Катюша и ръката, дето я пази, гризе,
ще мога да ѝ направя пресконференция като мезе,
и пред всички да я насоля,
и после пред медиите да кажа,
че брат ми сили не ми дава,
но и той от таз война е потърпевш,
и Катюша го колонизира със брътвеж –
че жертвата е тя
и е вече в цял свят мъченица,
чиста като пролетна росица!
Chapter 101: Инфлация на семейни начела (Стих на Никола)
Chapter Text
Садик пак за инфлация ми разказва,
вика, ще наказва.
Ако банката му не се справи,
той със глоби ще я попари!
А аз кого ли да накажа,
на Лудвиг ли да кажа,
че неговото евро
ми заплашва сиренето на едро!
Той Садик си се преборва,
някак си скептиците оборва,
продължава да се бие
и със дипломацията шапката ми да свива,
ех, това си е вече орисия!
А аз вече съм готов
на чистка, и то без последна паница боб,
да ги накарам аз тези банкери
да се махнат от вилите си бели,
че да допринесат,
че народът не е глупав!
Робота Радев се напъва,
Гълъб пък се заканва,
и са успели малко те,
млякото да не стане по десет евро поне!
Но яйцата още златни,
а пъдпъдичите — приятни,
хем бъбрег, хем бедро,
искат търговците ведро!
И аз сега бизнес правя,
цените ми със турските магазини си напасвам,
и едно не ми е ясно:
как стопанството си да запазя,
като в магазина не мога даже да припаря!
Кочове си коля всеки ден,
пасището на ресторант стана с покривки от лен,
идват чак от гръцко,
че и от сръбско,
кочове искат те,
а аз вече даже нямам и петле.
Все пак кочовете ми са за разплод
и месо си нося и аз от този плод
на икономиката пазарна,
този германски гигант,
коч от Лидл идва заклан,
разфасован, замразен,
или може би леко охладен?
А аз тестове първо му правя,
че вуйчо Херакъл ако се натрови,
с изтребители ще почне да ме бори,
че още неговите над София кръжат,
ех, тази съдба не бих я дал на друг,
даже и на враг,
че за нея трябва много инат!
Chapter 102: Тунелче дружно ще строим! (Стих на Иван)
Chapter Text
Моите ги е обзело нещо,
Нещо леко, нещо смешно,
С Алфред тунел ще правим,
Но и за парите трябва да забравим!
Аз му казвам на робота,
Недей така, че таз работа
Ще ни излезе солено.
Във война сме ние,
А тунелът пари струва!
Само военнопленници недей да струпваш,
Че ще ни съдят пак,
И без това си издирван за капак!
Роботът с ръка ми мята,
Казва ми и ме премята –
Дори и да е издирван той,
Не се крие, не се плаши,
А ще вдигне дори и със Смъртта запой,
Да го хване него смъртен не мой!
И така на Илон Мъск ще пишем,
За осем милиарда работа да свърши,
Земята без пътища за земя без връзки
Да свърже, пък после ако ще да се мръщи,
Че канадците ще рипат,
И Китай подир тях ще припка!
Не разбирам аз сега
Какво ще правим, и така...
Също не разбирам аз –
Сега пътища до Чукотка ли да строя
Заради два робота,
Дето май не са разбрали,
Че във война съм даже отпреди лани!
Алфред и той против е,
Ама него кой ли го слуша?
И на мене ми е дошло до гуша!
Как така на бате робота
Само модернизация и мир възпява,
А моят все война –
Иска да стане тя една!
И аз със Алфред разговарям,
С проблемите го товаря,
А той децата си изпокри
И със батко ми се сроди,
Че нали Никито детето гледа –
Альошенката ми мило,
Дето сега в детелини си играе,
И то с едно яре.
Chapter 103: Мекичка ти хапни! (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
В Свежен тесто се върти,
Пудра захар се лее, че чак и лети.
Мекичката на малкия Стоянчо
Топла е, и на него му е тясно -
Коланът си той разкопча,
Че мекичката не беше една!
Томас и Пенко и те похапват,
Вкусно им е, че и сладко,
А около тях - архитектурен резерват!
Томас пита Пенко:
„Защо да не се поразходим,
Къщите да видим, пък и да се поровим
В историята жива,
Дето това село е приютила?“
Пенко казва му: „Добре,
Ще стане на твоето, де.
Пък и детето няма с мекици да преяжда...“
Ей, каква забава!
Хваща Пенко малкия за ръчичка,
А той си взима още една мекичка
За изпът, че не се знае
Дали миризмата на тесто тази вечер ще витае!
По калдъръма минават те -
Тук да влязат, там да видят.
Къщите на поне три века
Май конците им оплетоха
И замаяха ги тях
С този бит стар и познат.
Пенко на Томас обяснява,
Че такива са били къщите по турско,
И че сега това е резерват,
Скрит в гората сърненска -
От багер опазена,
От дървопреработвател предпазена!
Томас си сувенири накупува -
То не бяха магнити, че и носия.
Прибират се в Мездра те
След шестчасово пътуване.
Стоянчо, синът им мил,
Не иска да вечеря, че е сит,
А Томас в носията се барва
И в Инстаграм се поства,
Пък казва той,
Че българите гостите си тачат
И с мекички и пудра захар си ги хранят.
Стари бизнесмени
Питат Томас той кога на острова се връща,
Че акциите се обръщат
И ще е хубаво за тях
С партньор като Томас да въртят бизнес пак.
Томас казва: „Не!
Пари имам, докато умра.
Не искам на острова да се връщам,
Че аз вечер кози си прегръщам,
А пък Пенко ми песни народни пее.
Пък и Стоянчо ми е мил,
Нали ми е вече син.“
И така Томас Инстаграма затваря,
Носията си сваля,
Пък се барва в анцуг и платненки -
Станал той вече българин честит
И не иска да се връща,
Че от стрес да повръща,
Че стоковите борси не вървят.
Ей, българската тишина е напук
На забързания живот британски,
Дето вече му е лански.
Chapter 104: Хеви метъл, царски метъл! (Стих на Никола)
Chapter Text
Аз козите вече съм прибрал,
И даже на един дядо нивата изорал,
А сега е вече тъмно,
И се тъкмим с милото ми дружно,
На хеви метъл концерт детето да заведем,
И то в царския дворец заграден.
Садик си мисли, че ще го хуля,
Но аз такава причина нямам,
Нищо не съм му прощавал,
Но сега в Царевец музика има ,
А Алексей трябва да послуша малко,
Че да спинка после сладко!
Целия ден от занаяти впечатлени,
Че и от песни народни,
Останаха и гости, и родни!
А аз съм в черна тениска и със гел в косата,
Даже и боя съм льоснал златна,
На метъл фен да заприличам,
Че роден артист дотича,
И аз такива много ги обичам!
Алексей ме пита: „Чичо,
Като тази крепост е толкова голяма,
Защо вече я няма?“
Садик в краката си поглежда,
Очаква сигурно аз гневно да нареждам,
Но аз със ръката мятам
И на малкия му подмятам,
Че аз след монголите в кома съм бил
И че тогава моите царе чичо му Садик ги е сразил.
Садик се чуди и се мае
Защо на шамари не ухае,
И ме пита той
Дали не искам да съм с друг.
Аз му със ръката мятам,
Питам го дали Вук не ми простил е,
Че войни с него всяко лято
Сме водили двама,
Ако и да сме братя.
Аз на Садик му напомням,
Че и моят баща степен номад е,
Териториите ми днешни
Са от майка ми взети с оръжия грешни.
И питам го аз,
Дали би ме питал той пак
Дали го аз него обичам
И честно мило го наричам.
Метълът започва,
Туристите да се клатят и коси да мятат почват,
А Садик ме гледа тъжно,
Влюбено дори, и му е нужно
Прошка от мене да набави
Заради славата му от лани.
Аз му казвам: „Няма да забравя,
Но и любовта няма да забраня,
И ако ти си мислиш, че не си мой,
Тогава доверието ни е във застой!“
Той се усмихва, пък ръката ми поема,
Казва ми стара персийска поема,
И така, докато китарата
Кърти мивки и сърца,
Моето дарих го аз,
И с него и прошка в този час
Дадох на Садик за действия опортюнистически
И войни титанически.
А Алексей не ни слуша,
Косата си мята, пък подскача,
Няма да спи той май тази нощ,
Метълът няма как да му е за лека нощ.
Но исках и той да види,
Че в тези географски ширини мили
Има още творци и артисти на ниво,
А каквото било, било!
Chapter 105: Баба Алино (Стих на Никола)
Chapter Text
Тези украинци мили,
Край Варна са се развъдили,
Мислят си, че ще им пея,
Но аз свободията им ще взема!
Те излизат и се вайкат,
Багерите оградите събарят,
Моя горски фонд ще върна,
Букове си сея и ще дрънна,
Глоби големи и солени,
Че тези като бежанци дойдоха
И се опитаха да ми вземат тока!
Аз тях почти една година,
В курортите ми, и то без сила,
Гостих ги и ги приютих,
А те така ми се отблагодариха,
Буковата ми гора изсякоха
И очакваха да съм тих,
Е, няма го този тертип!
Министърът даже е трогнат,
Казва, в България законът тропна,
Огради почна да събаря,
За да се върне сянката от букова наслада!
Катюша ми звъни и вика,
Че съм на брат ни Иван тертипа,
Правил съм каквото от Кремъл кажат
И съм искал руски петрол да намажа.
Аз ѝ викам на тая пача,
Че бих я видял в ядрена зима,
Но аз на нея повече ръка няма да протягам,
Че тя мене ме сдавя с европейска директива,
Все едно ми е сестра и ми е мила!
Иван и той звъни и казва,
Че ако искам, да нагазвам
И бежанските лагери да разтуря,
Че край на това безумие да туря.
Все пак Садик ми границите от араби пази,
А Лудвиг иска украинката да нагази,
На моята природа тиха и приятна,
Че да се грижа за нея като за другарка драга!
Още малко и целия ѝ град ще затрия,
И не ми пука ни за олигарх, ни за зла сила,
Ако ще и вуду кукла да ми прави,
Пак Баба Алино от постройки ще се изпразни!
Chapter 106: Гонката в пандиза, и то без риза! (PepiNaturalWrites)
Chapter Text
Пенко се на гадовете зарече,
В МВР истински полицаи има вече.
И той, тъй като знае
И в облаците не витае,
Дава маршрута на местните хуни.
Ех, законът как ще ги обрули!
Томас вече отдавна
сядал е на българската софра
и знае той, че така не се прави,
ако не искаш бабаитите от лани,
като от затвора ги разпуснат,
да ти спукат капачките коленни,
че даже и главите големи.
Ей, Пенко смел е, то се знае,
но дали се знае, че той витае
и на грешни хора мята
бойната си фуражка?
Пенко му казва да си трае,
той няма безнаказано да копае
гроба си свой, ако го хванат.
Но той дете има, че е и мъж,
не иска да става по-лек от дъжд!
Тия с гонките ги хванаха,
пратиха ги при съдията на тезгяха
и им казаха – затвор,
а на тия, дето протестират – закрой рот!
И така тия бабаити
си намериха кирки, че и вили,
даже и обжалване не дават.
Пенко се радва, па си казва,
че така се прави то
и че това е нашият народ!
Той на Томас си му казва,
даже му и показва,
че не може само на острова да имат те
мир и чисто дере!
Но Томас си го пита:
– Добре, ами ако при тебе тичат
и нас двамата, че и детето,
със смърт са решили да накажат,
кой ще може да ни пази,
като полицията е вече с джобове празни?
Пенко се по гърдите тупа,
казва, че да му е на Томас за поука,
че той върколак е и знае
от куршумите как да се пази,
и него дори и кола да го прегази,
пак ще скокне през прозорец
и ще го спука от бой този раздорец,
дето по улиците с бясна скорост фучи,
защото умът му глупаво бръмчи!
Chapter 107: Дърво под кон! (Стих на Уанг Яо)
Chapter Text
Ще изляза аз от тоз застой,
И то без геополитически трезор,
Че е годината на коня огнен,
И дърво ще има там,
Не, не съм замаян!
Чиповете пак си правя,
Алфред в паника изпада,
И не се знае как,
Параноята ще го хване пак!
Аз му казвам на детето,
Дето много е превзето,
Че така със мен не може да говори,
Че явно с враговете ми и заговор крои,
Ей, как ли ще се погодим?
Незнайно защо, но Никито,
Честитка ми праща, и казва,
Че е в Измир с децата,
Дето за астронавти се приготвили,
И интервюта и есета са готвили!
Аз му пращам една оферта,
Да си поръча няколко конвейра,
И коли да ми построи,
Няма само Садик да строи!
Никито ми казва честно,
Че има да върши нещо,
А аз му казвам спешно,
Че тази година моя е,
И че той е като конче,
Малко захарно бонбонче!
Никола призовката ми врича,
Тръгнал по съдилища да тича,
Много грозно пише той,
И не зная, в Хага или Стразбург ще бъде този спор.
Аз след месец ограничителна заповед получавам,
Не мога на Балканския полуостров с крак да стъпя,
Че Садик крещял и се вайкал,
И сега там е станала залъгалка.
На мене Балканския полуостров не ми трябва,
Най-много Иван да ме тресне с тръбата,
С батко му трябва да се пази мир,
Че иначе ще има руски синджир.
Никола докато Алексей си гледа,
И на Катюша не дава гранатомета,
Ще е баткото добър,
И Иван ще го защитава,
Няма мира да ми дава,
Ако намекна аз пак,
Че искам да щипна задни части,
Дето са като ябълка приятни!
Chapter 108: Хайде наште, хайде пак! (Стих на Иван)
Notes:
(See the end of the chapter for notes.)
Chapter Text
Хайде наште, хайде пак,
Ето ти го за капак,
Брат ми, баткото ми мой,
Дето от един баща сме, аз и той,
Казаха ли ти на тебе, сестро,
Че ще спре да ти праща помощ спешно?
И ти се ваеш и се маеш,
Пак в облаците витаеш,
Помощта му не била безвъзмездна,
Тука вече влизаш в грешка!
Той на тебе сума ти патрони,
Ти раздаде като бонбони,
А незнайно ти защо,
Му ръмжиш най-подло!
И аз ти казах на тебе,
Че с него сме едно племе,
Кръвта на Кула Болгар вода не става,
Да ни скарат ще е непосилна забава!
И на теб ти остана само немският клан,
Но запитай се какъв е твоят план,
Защото брат ми, баткото ми мил,
От другата страна на Черноморието е син.
И можем двамата да те приклещим,
А ти си мести немските пешки
И се моли в дъждовна нощ „на нож!“ да не чуеш ти,
Че тогава и Господ Бог не ще те спаси,
Докато бягаш от Крим в обратната посока,
Право при моите бойна рота!
Notes:
Аз вече пиша след работата на таблета.
Как е? Харесва ли ви?
Chapter 109: Боташ (Стих на Никола)
Chapter Text
Ние в Одрин сме все още,
Задръстването не е дало празен ход, уви,
И вместо мир в нашата кола да цари,
Научавам аз, че Боташ се дискутира в този час,
А пък Садик ме гузно гледа,
Ей сега всичко ще му светна!
Плащам му аз на него луди пари,
Че той с газ да ме снабди,
Но на празен ход я карам,
Че ток и жица вече тача,
Май пак от яд ще взема да храча.
Садик ме в очите гледа,
Даже и не мига, да го взема,
И казва ми той:
„Договорът си е мой!“
Как той пред робота Ердоган ще се изправи
И ще му каже, че 500 хиляди долара от лани,
На ден в хазната няма да се сливат...
Ей, сега ми иде да се напия!
Но не мога аз, че детето гледа в този час,
Мога само да се надявам
И в правителството да вярвам.
Сега ще видя аз,
За кого гласувах в онзи час,
Когато в Малко Търново отидох
И в училището местно,
С другите ми стана известно,
Че народът не линее
И е готов бойна песен да пее.
А Алексей си дюнера яде
И не иска даже и кока-кола да пие,
Че е със захар, пък и кофеин.
И нали е той на Алфред син,
Помни той още дните,
Когато в тази сода,
В тази кока-кола,
Кокаин се слагаше профилактично,
Което сега не е етично!
Chapter 110: Дрончето лети, лети (стих на Уанг Яо)
Chapter Text
Дрончето лети, лети,
брат със сестра не ще да се помири.
И се чудя аз защо
купувам му все злато
на Иван – тоз човек,
дето отсвирил ме е като старец.
Милиони нейни дрони
съм го учил да ги срони
на пясък, че чак и на жица,
а той на Алфред в любов се врича!
И се чудя аз как
той може да е такъв за капак.
И как така, ако някой може да ми каже,
трябва този смирен Уанг Яо да му се докаже?
Аз войниците му обучавам,
от сивата война не се предавам,
но искам и той мене да види.
Ех, какво ли на мене дойде сега,
като Иван не ми дава и да му рина снега!
Той вече комунист не е,
стана при него демокрация уж, че чак и капитализъм.
Момичетата му мислят, че като манекенки ще се кискат,
но става тя една,
дами и господа!
И момичетата руски се свличат по олигарси –
без колан, без сламка,
без съвест дори.
Че момичетата млади ги лъжат,
докато техните войници си се пържат.
И си мисля аз: Иван го е закъсал,
на него комунизъм му трябва, не акъл,
но ако му кажа аз това,
ще ме изкара, че съм зъл!
